Щеше да намери пътя дори да беше сляпа и глуха. Краката й познаваха пътечката до последното камъче, забито в корените на дървото до церемониалния двор. Гъстият плет скриваше градинката от поглед. Тук можеха да влизат само членове на Акома, градинарят и жрец на Чочокан, в случай на нужда от освещаване. Срещу портата също имаше плет, така че никой отвън да не може да наднича.
Мара влезе и тръгна към центъра. Сред подрязаните разцъфтели плодни дръвчета течеше малък поток и се вливаше в свещеното езерце. Леко набръчканата вода отразяваше синьо-зеленото небе над надвисналите клони. В земята до брега бе побит голям камък, огладен от вековете дотолкова, че и издълбаната птица шатра вече бе едва различима. Това беше семейното натами, свещеният камък, който носеше духа на Акома. Ако някой ден се наложеше фамилията да напусне това място, камъкът щеше да бъде отнесен и всички щяха да дадат живота си, за да го защитят. Защото ако натамито попаднеше в чужди ръце, родът щеше да изчезне. Мара погледна към другия край на плета. Там имаше три натамита, извоювани от предците й и обърнати, така че символите им никога вече да не виждат слънчева светлина. Дедите й бяха унищожили три фамилии в Играта на Съвета. Сега нейната собствена беше под заплахата да се присъедини към тях.
До натамито беше изкопана дупка, влажната пръст бе натрупана отстрани. Мара сложи възглавницата с меча на баща си и робата на брат си в нея, след това започна да я запълва с ръце.
Щом свърши, я обзе внезапното желание да се разсмее. Усети странно замайване и се притесни. Въпреки че точно тук бе подходящото място, сдържаната болка и сълзи не искаха да излязат.
Пое си дъх и потисна смеха. Пред очите й пробягаха картини и тя усети гореща вълна през гърдите, гърлото и бузите си. Въпреки странните й чувства церемонията трябваше да продължи.
До езерцето имаше малка стъкленица, димящ мангал, кинжал и чиста бяла роба. Мара вдигна стъкленицата и махна запушалката. Изсипа ароматното масло във водата и капките мигновено отразиха светлината по повърхността.
— Почивай, татко — тихо каза тя. — Почивай, братко. Приберете се в нашата земя и почивайте с предците.
Остави стъкленицата и рязко разпра робата си. Въпреки жегата по малките й гърди пробяга тръпка, когато ветрецът погали влажната кожа. Тя дръпна пак и разпра робата още повече, както повеляваха традициите. Едновременно с това изпищя неуверено, не повече от изхленчване. Обичаите изискваха да покаже мъката от загубата пред предците си.
Отново дръпна робата и я отпра от лявото рамо до кръста. Следващият й вик съдържаше повече гняв от загубата, отколкото мъка. Посегна с лявата ръка и отпра робата от дясното рамо. Този път писъкът й беше с цяло гърло — болката се надигна някъде от дъното на корема й.
Традициите, чийто произход се губеше във времето, най-сетне задействаха реакция. Мъката, която бе сдържала, се надигна от слабините й, мина през корема, през гърдите и излезе от устата като писък. Над градината се разнесе вик като на ранено животно — вик на гняв, отвращение, скръб и болка.
Заслепена от сълзите, Мара бръкна в мангала, без да обръща внимание на парещите въглени, загреба пепел и я размаза по гърдите и корема си. Това символизираше, че сърцето й е станало на пепел. Тялото й се разтресе от ридание, докато умът се освобождаваше от ужаса от убийството на баща й, брат й и стотици верни воини. Лявата й ръка загреба шепа от пръстта до натамито и тя я размаза по косата си и се удари по главата с юмрук. Беше едно със земята на Акома и щеше да се върне в нея, както и духовете на загиналите.
Удари се с юмрук по бедрото и занарежда траурните думи, почти неразличими от хлипането. Залюля се напред-назад и изпищя отчаяно.
След това хвана металния кинжал, безценна семейна реликва, която от векове се ползваше само за тези церемонии. Извади острието от калъфа и поряза лявата си ръка. Острата болка беше като контрапункт на неприятното стягане в гърдите й.
Протегна ръка над езерцето и остави няколко капки кръв да се смесят с водата, както повеляваше традицията. Отново, дръпна робата си, доразпра я и остана само по набедрена превръзка. Захвърли парцалите с приглушен вик. Дръпна косата си, за да заглуши мъката с болка, и изрече древните думи, с които призоваваше предците да засвидетелстват загубата й. След това легна върху заринатата дупка и положи глава на семейното натами.
Мъката й потече като водата от езерцето, отнасяйки кръвта и сълзите към реката и оттам — в далечното море. Траурът щеше да облекчи болката й. Церемонията щеше да я пречисти, но сега беше моментът, когато сълзите не носеха срам. Мара се гмурна в мъката, която се изливаше от дъното на душата й вълна след вълна.
Долови някакъв звук, шумолене на листа, сякаш нещо мърдаше в клоните над нея, но погълната от мъка, не му обърна внимание.
Тъмна фигура скочи до нея и здрави пръсти я сграбчиха за косата и дръпнаха главата й назад.
