С приближаването към дома болката от загубата се увеличаваше. Мара успя да докара храбро изражение, когато носачите завиха по оградената с дървета алея, водеща към самото имение.
Голямата централна сграда бе построена от дърво и хартиени прегради, които се дърпаха, за да пропуснат лекия ветрец в дневната жега. Мара затаи дъх. Между цветята акаси нямаше кучета с изплезени езици и махащи опашки, да чакат Господарят на Акома да се завърне. В негово отсъствие винаги ги държаха затворени. Но домът, въпреки че изглеждаше пуст и тъжен без любимите хора, даваше уединение. Скоро Мара щеше да може да се усамоти в свещената градинка и да се отдаде на мъката, която бе сдържала цели седем изтощителни дни.
Носилката и ескортът подминаха казармите и войниците от домашния гарнизон се строиха покрай алеята. Бронята им бе излъскана, оръжията и екипировката безупречно поддържани, но освен Кейоке и Папевайо се виждаше само още един офицер с шлем с пера. Мара усети хладно пробождане в сърцето и се обърна към ветерана.
— Защо има толкова малко войници, командире? Къде са другите?
Кейоке продължи да гледа напред, без да обръща внимание на праха, полепващ по бронята му, и потта, стичаща се под шлема.
— Тези, които успяха, се върнаха, господарке — отвърна той вдървено.
Мара притвори очи, неспособна да прикрие шока. Простият отговор на Кейоке означаваше, че почти две хиляди войници са умрели с баща й и брат й. Повечето бяха ветерани с дългогодишна служба и ги помнеше още от люлката. Мнозина бяха тръгнали по пътя на бащите и дядовците си в служба на Акома.
Вцепенена и безмълвна, Мара започна да брои строените войници и ги прибави към ескорта си. Бяха само трийсет и седем, нищожна частица от стария гарнизон на баща й. От две хиляди и петстотинте мъже в зеленото на Акома петстотин пазеха различните владения в отдалечените градове и провинции. Други триста бяха загубени във войната на варварския свят преди последната кампания. Тук, в сърцето на имението, където преди имаше две хиляди, бяха останали по-малко от петдесет. Мара тъжно поклати глава. Много жени оплакваха загубите отвъд разлома. Сърцето й се изпълни с отчаяние, защото осъзна, че гарнизонът й е твърде малък, за да отблъсне каквато и да било атака. Дори на някоя по-смела планинска банда. Но Мара знаеше защо Кейоке е изложил имението на риск и е взел двайсет и четирима от трийсет и седемте оцелели за ескорт. Шпионите на Минванаби не биваше да открият колко слаба в действителност е Акома. Безнадеждността я обви като задушаваща завивка.
— Защо не ми каза по-рано, Кейоке?
Отвърна й тишина. Мара разбираше. Верният стар командир се бе страхувал, че всичко поднесено накуп ще я пречупи.
А това не можеше да се позволи. Твърде много войници бяха загинали и не можеше просто да се отдаде на отчаянието. В противен случай тяхната саможертва в името на честта на Акома щеше да е напразна. Мара се гмурваше с главата надолу в Играта на Съвета и щеше да й е нужен целият й интелект, за да избегне капаните, които очакваха неопитните й крака. Предателството срещу дома й нямаше да свърши, докато не успееше да победи лорда на Минванаби и неговите слуги.
Робите спряха на двора. Мара си пое рязко дъх. Вдигна глава, слезе от носилката и пристъпи през арката, очертаваща периметъра на къщата. Изчака Кейоке да освободи носилката и да даде заповеди на ескорта и след като войниците отдадоха, чест, се обърна и посрещна поклона на хадонрата, управителя на имението. Мъжът беше нов на поста, намръщеното му лице й бе непознато. До него стоеше дребната Накоя, дойката й, която я бе отгледала. Зад тях се бяха подредили останалите слуги.
Промяната отново се стовари върху момичето. За първи път не можеше да потъне в успокояващите обятия на старицата. Като Господарка на Акома, трябваше да кимне формално и да продължи, а Накоя и хадонрата да я последват по дървените стъпала към сенчестата къща. Трябваше да се стегне и да се престори, че не вижда тъгата си, отразена в очите на Накоя. Понечи да прехапе устна, но се спря. Този й нервен навик винаги беше предизвиквал мръщенето на дойката в миналото. Пое дъх и пристъпи в дома на баща си. Липсващото ехо на стъпките му по дървения под я изпълни със самота.
— Господарке?
Мара спря, свитите й ръце бяха скрити в гънките на бялата роба.
— Какво има?
Хадонрата заговори отново:
— Добре дошла, господарке. Аз съм Джикан, господарке.
— Какво стана със Сотаму? — попита тихо Мара.
Джикан сведе поглед.
— Почина от мъка, господарке. Последва господаря в смъртта.
Мара успя да кимне сдържано и продължи навътре. Не беше изненадана, че старият хадонра е спрял да яде и да пие след смъртта на лорд Сезу. Сотаму беше възрастен и вероятно бе починал само след няколко дни. Зачуди се кой ли е назначил Джикан на негово място. Обърна се да тръгне по коридора, който заобикаляше централната градина, но Накоя се обади:
— Господарке, покоите ти са от другата страна.
Мара едва успя да кимне отново. Вещите й вече бяха пренесени в покоите на баща й, най-обширните в имението.
