Мара се качи уморено в носилката. Все още бе облечена в намачканата от шестдневна употреба роба на сестринството на Лашима. Облегна се на възглавниците с избродиран семеен герб, изобразяващ птицата шатра, и осъзна колко много се бои от завръщането вкъщи. Не можеше да си представи обширната къща без смеха на Лано или разпилените свитъци в кабинета — баща й вечно четеше какви ли не доклади. Усмихна се, като си спомни неприязънта на баща си към търговията, въпреки че беше доста добър в нея. Той предпочиташе военното дело, игрите и политиката, но казваше, че всичко иска пари и че търговията не бива да се пренебрегва.
Позволи си почти доловима въздишка, когато носилката потегли. Искаше й се завесите да осигуряват по-голямо уединение, защото усещаше погледите на подранилите селяни и работници. Беше уморена от постоянното спазване на благоприличие, но издържа пътуването по бързо пълнещите се улици. Бе в мрачно настроение и не обръщаше внимание на както винаги интересните гледки.
Над нея започнаха да се отварят капаци на галерии, където търговците излагаха стоката си. Когато свършваха с пазаренето, те издърпваха парите и спускаха стоката с кошница. Лицензираните проститутки още спяха, така че всяка пета-шеста галерия оставаше затворена.
Мара се усмихна, като си спомни първата си среща с дамите от Тръстиковия живот. Проститутките се показваха от галериите с провокативно разтворени роби и си вееха с ветрила. Всички бяха красиви, с гримирани лица и царствени прически. Ефирните им роби бяха изкусно изтъкани и великолепно бродирани. Шестгодишната Мара се бе възхитила на глас. Беше обявила на всеослушание, че като порасне, ще стане като дамите в галериите. Това бе единственият път в живота й, когато баща й си бе глътнал езика. Лано я закачаше за този момент, докато не тръгна към манастира. Сега веселите му шеги нямаше да я дразнят повече.
Усети, че ще се разплаче, пропъди спомена и потърси успокоение извън носилката, където продавачите предлагаха стоки от колички, просяците досаждаха на минувачите с тъжни истории, а търговците предлагаха красиви коприни. Всичко това обаче не можеше да защити ума й от болката.
Пазарът остана назад и скоро излязоха от града. Зад стените на Сулан-Ку се простираха обработваеми земи, чак до синкавите планини на хоризонта. Веригата Киамака не беше толкова назъбена и висока като Високата стена на север, но долините й бяха достатъчно диви и предоставяха убежище на бандити и разбойници.
Пътят към имението минаваше през блато, което упорито отказваше всякакви опити за пресушаване. Носачите започнаха да се оплакват от насекоми, но Кейоке Ги спря с едно изръмжаване.
След това пътят продължи през горичка нгаги. Ниските им клони предоставяха синкаво-зеленикав сенчест навес. Теренът стана по-хълмист, минаваха по ярко боядисани мостове над многобройните потоци, захранващи блатото. Минаха през молитвена порта, ярко боядисана арка, издигната от някой богаташ за благодарност към боговете. При преминаването през такава порта всеки пътник изричаше наум благодарствена молитва и получаваше благословия. Мара си помисли, че през следващите дни ще й е нужна всяка милост от боговете, ако иска Акома да оцелее.
Ескортът отби от главния път и се насочи към крайната си цел. Птиците шатра обикаляха из полето и ядяха насекоми и червеи, приведени като стари хора. Смяташе се, че тези глупаво изглеждащи същества носят късмет, защото спомагаха за по-добра реколта. По тази причина Акома ги бяха избрали за свой символ. Мара обаче не се зарадва на познатите птици с кокилести крака и вечно мърдащи остри уши, а изпита неспокойство, защото гледката им показваше, че е стигнала у дома.
Носачите ускориха крачка. Колко й се искаше да забавят темпо или направо да обърнат и да я отнесат някъде другаде. Но пристигането й бе забелязано от работниците, които събираха дърва в гората между нивите и поляната пред главната къща. Някои подвикваха и махаха, докато вървяха приведени под тежкия си товар, закрепен с каиш през челото. В поздравите им имаше топлина и въпреки че причината за завръщането й бе тъжна, те не заслужаваха пренебрежение от новата си господарка.
Мара се надигна и започна да се усмихва и да кима. Наоколо се простираха нейните земи, земите, които смяташе, че няма да види никога вече. Плетовете, изораните ниви и спретнатите къщички, в които живееха работниците, бяха непроменени. Все пак бе отсъствала по-малко от година.
Носилката подмина ливадите за нийдра. Въздухът беше изпълнен с мучене и с подвикването на пастирите, които размахваха пръчки, за да вкарат добитъка в кошарите, където го преглеждаха за паразити. Слънцето караше кожата на животните да изглежда светлокафява; Някои вдигнаха тъпи муцуни, когато младите бичета имитираха заплаха, след което подтичваха на тромавите си шест крака, за да се скрият зад майките. Сякаш се чудеха кога ще се върне Лано, за да продължи с откачените си номера с раздразнителните разплодни бикове.
