— Ясно. Пази се, дъще на Сезу. Алмечо не обича особено Джингу. Би искал да притъпи амбициите на Минванаби, но има нужда от подкрепата им за войната си на варварския свят. Ако Джингу успее да те убие без срам, Алмечо няма да му стори нищо. — Лорд Сида погледна за момент към подиума, където вечеряха височайшите гости, и добави тихо: — Но ако Джингу наруши гаранциите за безопасност на гостите, Алмечо с радост ще го види как се самоубива ритуално. — Усмихна се, все едно си разменяха любезности. — Мнозина имат интерес към Акома. Но освен Минванаби никой няма да тръгне срещу теб. Поне знаеш кой ти е враг.
Мара кимна с уважение. Изпита внезапна топлота.
— Мисля, че знам и кои са ми приятели, лорд Патаки.
Старецът се разсмя, все едно беше казала нещо остроумно.
— Сида и Акома са се държали честно едни към други от много поколения. — Погледна към масата, където го чакаха двамата му внука. — С баща ти дори говорехме за възможен съюз.
— Старите му очи се притвориха. — Искам да мисля, че някой ден двамата с теб може да говорим за същото. Сега трябва да се върна при семейството си. Дано боговете те закрилят.
— Дано боговете закрилят и Сида — отвърна Мара.
Накоя се наведе към нея и прошепна:
— Поне един тук е истински мъж, като баща ти.
Мара кимна.
— Да. Но дори той няма да ни помогне, когато Джингу нападне. — Слабите умираха публично, без помощ от никого, стига правилата да се спазваха. Минванаби щеше да удари. Въпросът бе кога.
Вече се спускаше сумрак и езерото заблестя като сребро. В небето запотрепваха звезди и робите донесоха масло и фитили, за да запалят лампите. Скоро щеше да падне пълен мрак и опасността щеше да нарасне. Мара тръгна с другите гости към трапезарията, като се опитваше да подражава на веселото им държане. Но в сърцето си мечтаеше да е воин и да се сражава с меч и броня с враговете, очи в очи. Имаше чувството, че да се разхожда така, обзета от страх, из усмихнатата тълпа, скоро ще я докара до лудост.
Вечерята в чест на Военачалника бе приготвена от най-добрите готвачи на Империята. Но Мара ядеше, без да усеща вкуса от украсените с редки метали чинии. Хранеше се бавно, за да успокои Накоя, но усещаше, че Папевайо се бори да не задреме на поста си. Знаеше, че е стоял буден цялата нощ, и въпреки че беше здрав и упорит, едва ли можеше да издържи още дълго, така че Мара се оттегли от празненството при първата удобна възможност.
Лицата на Великите не се виждаха под качулките, но двамата я проследиха с очи. Застаналият до тях Алмечо се усмихна широко и сръга лорд Минванаби в ребрата. Презрителни погледи от цялата зала се впериха в лейди Акома, която помагаше на възрастната си съветничка.
— Желая ви приятни сънища — промърмори Десио, докато минаваха покрай него.
Мара беше твърде напрегната, за да отвърне. След миг лорд Екамчи я пресрещна на вратата за коридора за една последна подигравка и Папевайо видя как раменете й се стегнаха. Мисълта, че господарката му трябва да понесе нова обида от този дребен дебелак, разпали гнева на воина и Папевайо сграбчи лорд Екамчи и го избута през вратата, преди господарката му да може да реагира.
Лорд Екамчи възкликна изненадано и дебелите му бузи се зачервиха от раздразнение.
— Негоднико, нима си мислиш, че може да ме блъскаш безнаказано?
Ударният водач на Акома отвърна абсолютно равнодушно:
— Ако пак се заяждаш с господарката ми, изобщо няма да те блъскам. Ще те заколя на място!
Екамчи зяпна. Стражите му не смееха да посегнат към оръжията си от страх, че Папевайо може да убие господаря им, преди да реагират.
— Мръдни се — заяви Мара на лорда, който й пречеше да мине. — Дори ти няма да посмееш да оскверниш празненството на Военачалника с кръвопролитие, Течачи Екамчи.
Дебелият лорд почервеня още повече.
— Ако някой слуга посегне на благородник, наказанието е смърт.
— Знам — отвърна Мара.
Папевайо вдигна шлема си, показа срамната черна лента на челото си и се ухили хищно.
Лорд Екамчи пребледня. Не можеше да иска екзекуцията на вече обречен човек. Ако наредеше на телохранителите си да нападнат Папевайо, само щеше да му гарантира почетна смърт от меч. Това увеличи омразата му към Мара, но нямаше избор, освен да се върне на пиршеството.
— Побързай, стара майко — прошепна Мара на Накоя. — Коридорите не са безопасни.
— Мислиш ли, че покоите ни са по-малък капан? — отвърна старицата, но все пак ускори крачка.
Когато се прибраха, нервите на Накоя се поуспокоиха и след като се преоблече в по-удобни дрехи, тя започна да поучава господарката си как да се опазят в тази враждебна обстановка.
— Трябва да сложим лампи отвън, от двете страни. Така всеки убиец, който се появи, ще хвърля сянка върху стената и ще го забележим. Освен това трябва да има светлина между теб и прозорците, така че твоята сянка да не се вижда от дебнещите отвън.
Мара кимна и й позволи да продължи да мърмори. Беше научила номера с лампите от Лано и вече бе накарала една от прислужниците си да ги подреди както трябва.
