След като нямаше какво повече да направи, Мара започна да усеща тежестта на собствените си притеснения. Реши да ги сподели с Първата съветничка.
— Накоя, ами петдесетте войници в казармите? Гаранциите на Минванаби сигурно не се отнасят до тях. Притеснявам се за живота им.
— Не се притеснявай. — Увереността на старицата беше неочаквана след нервността й през целия ден.
— Но убийството им може да бъде лесно уредено. Една фалшива лятна треска например. При всяко съмнение за болест телата ще бъдат изгорени. Никой няма да може да докаже как са умрели.
— Напразно се притесняваш, Мара-ани. Минванаби няма да се занимава с войниците. Просто трябва да премахне теб и Аяки и тогава всеки мъж, носещ зеленото на Акома, ще се превърне в сив воин, без господар и прокълнат от боговете. Мисля, че това би допаднало повече на Джингу.
Млъкна, погледна господарката си и видя, че очите й са затворени.
— Мара, чуй ме. Тук има други опасности, като рели в тъмното. Трябва да се пазиш от Теани. — Накоя се изпъчи, сякаш въобще не бе уморена. — Гледам я цял ден. Дебне те.
Но Мара беше твърде уморена, за да остане нащрек. Легна и започна да се унася. Накоя я изгледа и разбра, че момичето е достигнало предела на издръжливостта си. Не можеше обаче да си позволи да спи, защото ако ги нападнеха, трябваше да загаси лампата и да се претърколи в ъгъла, уговорен с Папевайо, за да не би той да я закачи по погрешка.
— Чу ли ме? — попита остро Накоя.
— Да, майко на сърцето ми. — Но след като самият Военачалник се подиграваше на Акома, Теани беше най-малката й грижа. Или поне така си мислеше, докато гледаше как лампите хвърлят злокобни сенки по сандъците, в които бяха дрехите и бижутата й. Как ли щяха да се справят с честта на Акома Лано или баща й? Мара се намръщи. Какъв ли съвет щяха да й дадат мъжете, загинали от предателството на Минванаби? Никой не й отговори. В крайна сметка разполагаше само със собствения си ум.
След това заключение заспа. Приличаше на уморено до смърт дете. Накоя я бе отгледала от малка и сърце не й даваше да я тормози повече, така че стана и започна да рови в сандъка с дрехите.
Извади няколко копринени шала и ги сложи до лампата до рогозката. Последна защитна мярка, преди самата тя да се поддаде на изтощението. Каквото ще става — да става. Две жени, две прислужници и един изтощен воин не можеха да се противопоставят на силата на Минванаби. Накоя се надяваше, че евентуалната атака ще дойде рано, докато Папевайо още е достатъчно нащрек, че да реагира.
Но нощта мина без инциденти. Накоя заспа, а воинът на пост се мъчеше да се отърси от налягащата го дрямка. Изтормозените му нерви го караха да вижда в градината странни сенки и дебнещи заплахи. Той мигаше и мигаше, и сенките се превръщаха в дървета, храсталаци или просто облаци, закриващи луната. Папевайо се унасяше, но се стряскаше и при най-малкия намек за шум. Въпреки това, когато нападателят нахлу, бе задрямал.
Мара се събуди потна и объркана. Не знаеше къде се намира.
— Кала? — промърмори тя името на обичайната си прислужница.
Звукът на раздрана хартия и чупещо се дърво я разсъни мигновено. Две тела тупнаха до нея и някой изръмжа от болка.
Мара се претърколи, блъсна Накоя — старицата се събуди с писък — и запълзя към безопасния ъгъл, уговорен с Папевайо. Накоя сграбчи шаловете и ги хвърли върху лампата. Огънят разцъфна като цвете и прогони тъмнината.
От мрака зад раздраната стена долиташе хрипливо пъшкане.
Мара примигна, заплака и се замоли на Лашима. Видя как Накоя грабва една възглавница и избутва с нея запалените шалове към разкъсаната стена.
Пламъците подскочиха и хвърлиха златиста светлина върху разкривените черти на някакъв човек, който се боричкаше на прага с Папевайо. Първият ударен водач на Акома го беше затиснал и го душеше. Противниците изглеждаха равностойни по сила, но малцина можеха да се мерят с бойната ярост на Папевайо. Двамата опитваха да се удушат. Мара се сепна, като видя камата, която стърчеше от рамото на Папевайо.
Но макар и ранен, Папевайо стисна главата на нападателя с две ръце и дръпна. Чу се шумно изпукване, ръцете на нападателя увиснаха и тялото му потръпна. Папевайо го пусна и трупът падна на пода с неестествено извит врат.
В двора се раздвижиха смътни сенки, а Накоя се разкрещя:
— Пожар! Пожар! Бягайте!
В лятната суша цуранските къщи горяха като слама. Пламъците, запалени от Накоя, вече облизваха гредите на тавана.
Папевайо посегна за меча си, погледна през рамо и понечи да се мръдне настрани. Звукът, който последва, смрази Мара. Острие, пронизващо плът, и стон. Телохранителят й се олюля и падна. Над него се люшнаха оранжевите пера на офицер на Минванаби.
Ударен водач Шимицу се обърна към Мара с окървавен меч в ръка. В очите му се четеше намерение за убийство.
Но Мара не побягна. Огледа се, видя, че отвсякъде към тях тичат събудени от виковете на Накоя хора, и каза високо:
— Ще ме убиеш пред очите на гостите и ще обречеш господаря си на смърт, така ли?
