Шимицу също бе видял тичащите към тях хора. Пламъците вече бяха обхванали покрива и към писъците на Накоя се присъединяваха други.
Бяха изтървали шанса да я убият. Шимицу обичаше Теани, но воинският кодекс не можеше да постави една куртизанка над честта. Той се поклони и прибра окървавения си меч.
— Лейди, помогнах на телохранителя ти да се справи с един крадец. Уви, боговете повелиха и той да загине. Сега трябва да се измъкнем от пожара!
— Крадец ли? — ахна Мара. Папевайо лежеше в краката й с кама с черна дръжка в рамото. Това не можеше да го убие, за разлика от пробождането в сърцето.
— Хайде, дете. — Накоя хвана господарката си за ръка и я повлече надалеч от пожара.
Очите на Мара бяха пълни със сълзи — и от пушека, и от мъка. Тя се отскубна от ръката на Накоя и махна на слугите на Минванаби, които бяха дошли да помогнат. Накоя изруга, което се случваше изключително рядко, но господарката й отказа да помръдне.
Шимицу също се обърна към Мара.
— Ела, лейди. Стените ще паднат.
Жегата ставаше непоносима.
Десетки хора с ведра вече гасяха пожара. Водата засъска по пламтящите греди, но от другата страна на помещението спрямо трупа на мъртвия крадец. Дрехите му вече горяха и всички доказателства щяха да бъдат заличени.
— Няма да тръгна, докато не изнесете тялото на Ударния водач.
Шимицу кимна, наведе се и нарами трупа на воина, когото бе убил преди малко. Мара го последва, като кашляше от пушека.
И тъкмо да заплаче заради смъртта на верния си служител и приятел, се появи Джингу Минванаби. Изглеждаше доволен и дори като че ли се усмихваше.
Шимицу остави тялото на Папевайо на тревата и каза:
— Господарю, един от слугите ти се оказа крадец. Открих го мъртъв, убит от телохранителя на лейди Акома, но храбрият воин също загина. Намерих у престъпника това.
И Шимицу показа една не особено красива огърлица от ценен метал.
Джингу кимна.
— Това е на жена ми. Престъпникът явно е слуга, който е преровил покоите ни, докато пирувахме. — Обърна се към Мара със зла усмивка. — Жалко, че толкова прочут воин се е жертвал за една дрънкулка.
Нямаше доказателства или очевидци, които да оборят тази очевидна лъжа. Разсъдъкът на Мара обаче се върна, като студен порив на вятъра, и тя се поклони официално на Джингу Минванаби.
— Милорд, вярно е, че Ударен водач Папевайо загина храбро, защитавайки богатствата на жена ти.
Лорд Минванаби прие потвърждението й за капитулация пред превъзходството му в Играта и отвърна утешително:
— Лейди, храбростта на твоя Ударен водач в защита на фамилията ми няма да бъде забравена. Нека всички тук знаят, че той се е справил с изключителна чест.
А Мара продължи високо:
— Тогава духът на Папевайо трябва да бъде почетен, както заслужава. С церемониално погребение, съответстващо на саможертвата му.
Джингу се поколеба. Не можеше да откаже молбата й. В този миг забеляза, че Военачалникът му се усмихва от една врата в другия край на двора.
Алмечо знаеше, че Папевайо е убит по поръчка, но извиненията не противоречаха на протокола и това го забавляваше. Мара не бе поискала милост, нито бе потръпнала от бруталността на Великата игра, така че заслужаваше компенсация от врага си.
— Джингу, бижуто на жена ти е много по-скъпо от тази церемония — подвикна Алмечо. — Погребете човека както трябва. Смъртта му те оставя в дълг на честта. И понеже загина на моя рожден ден, двайсет от имперските ми стражи ще стоят на пост около кладата му.
Джингу се поклони почтително, но очите му бяха студени.
— Слава на Папевайо — каза той сухо. — Утре ще почетем духа му с подобаващо погребение.
Мара се поклони и се върна при Накоя. Загледа как Шимицу вдига безжизненото тяло на Папевайо и го подава на хората, които щяха да го подготвят за церемонията. Сълзите напираха в очите й. Без Папе нямаше изгледи да оцелее. Безжизнените ръце, които сега се влачеха по влажната трева, я бяха пазили още от люлката; бяха подкрепяли първите й стъпки; бяха я спасили от убиеца в градината. Това, че лорд Минванаби трябваше да плати за погребалната церемония и да почете воина на врага си, не беше никаква победа. Ярката червена риза с бродерия и пискюли вече нямаше да дразни хората по пиршествата и тази загуба за нея беше по-тежка и важна от всяка победа в Играта на Съвета.
Барабаните издумтяха.
Гостите на Джингу Минванаби се бяха събрали за погребението на Папевайо. Мара стоеше най-отпред, загърната с червен воал в почит към Бога на смъртта, пазена от временната си почетна стража, един от Имперските бели на Военачалника. Тътенът на барабаните се засили — знак процесията да тръгне.
Мара държеше сноп тръстика. Щом го вдигнеше, церемонията щеше да започне. Време беше. Но тя се колебаеше.
Умората и тъгата оставяха празнина, която не можеше да се запълни с никаква церемония. Акома бяха воини и Папевайо бе дал живота си в защита на господарката си. Беше си спечелил достойна смърт, но Мара скърбеше за него.
