Мара затвори очи и се отпусна на възглавниците. Ситуацията беше болезнено ясна. Единственото, което стоеше между лорд Джингу и целта му, беше тя. Младо момиче, което бе на десет удара от гонг от това да стане сестра на Лашима. В устата й имаше вкус на пепел. За да оцелее достатъчно дълго и да възвърне семейната чест, тя трябваше да обмисли всички възможности, да планира внимателно и да се впусне в Играта на Съвета. Трябваше някак си да спечели благоразположението на един от лордовете на Петте велики фамилии в империята Цурануани.
Примигна и отпъди съня. Беше започнала да задрямва, докато носилката си пробиваше път по улиците на Кентосани, Свещения град. Съзнанието й търсеше облекчение от стреса. Носилката се поклащаше леко, докато се спускаше към доковете.
Погледна през завесите. Бе твърде уморена, за да се зарадва на човешкото гъмжило на пристана. При първото й посещение в Свещения град беше смаяна от шарената тълпа. Тук имаше хора от всички краища на империята. Самата гледка на корабите от градове нагоре и надолу по река Гагаджин я бе изпълнила с радост. Те се поклащаха на пристана, окичени с флагове като пъстри птици, десетки лодки и баржи се въртяха около тях. Всичко — гледките, звуците и миризмите — се различаваше от бащините й имения. Вече нейните. Тази мисъл я напрегна и тя почти не обърна внимание на мръсните полуголи роби, които се потяха под слънцето, докато товареха и разтоварваха корабите. Не се изчерви като първия път, когато бе минала оттук, придружавана от сестрите на Лашима. Не че мъжката голота я притесняваше: от дете бе играла край войнишките казарми и бе виждала как мъжете се къпят. Освен това с брат й и разни приятели често плуваха в езерото над поляната на нийдрите. Но гледката на голи мъже, след като се бе отрекла от плътския свят, бе някак различна. Нарежданията на сестрите да извръща поглед само я караха да надзърта още повече. Него ден трябваше да се сдържа, за да не зяпа здравите мускулести тела.
Но сега телата не я впечатляваха, нито виковете на просяците, които благославяха всеки, който им даваше милостиня. Не обърна внимание и на моряците, които ходеха с поклащаща се походка, характерна за хората, които живееха на кораби. Те презираха сухоземните жители и в гласовете им звучеше присмехулство. Всичко й изглеждаше по-безцветно, по-безжизнено и не толкова пленително, сякаш вече нищо не можеше да я впечатли. Сега всяка огряна фасада хвърляше сянка. А в сенките дебнеха врагове.
Слезе от носилката. Въпреки бялата послушническа роба на Лашима се движеше с достойнството на Господарка на Акома. Вървеше и гледаше право напред към баржата, която щеше да я откара надолу по реката към Сулан-Ку. Папевайо разчистваше пътя — избутваше хамалите настрани. Наоколо имаше и други войници, разноцветни телохранители, които придружаваха господарите си. Кейоке ги наблюдаваше внимателно, докато вървеше зад Мара.
Мара искаше да седне някъде на сянка и на спокойствие, за да се отдаде на тъгата си. Но щом стъпи на палубата, капитанът притича да я посрещне. Късата му червено-лилава роба беше стряскащо ярка след убитите цветове на дрехите на жреците в храма. Нефритените му гривни изтракаха, когато се поклони и предложи на почитаемата си гостенка най-добрите покои на скромния си кораб — възглавници под централния навес, оградени с тънки завеси. Мара прие предложението благосклонно — в противен случай щеше да обиди човека незаслужено. След това замълча, с което уведоми собственика, че присъствието му не е необходимо, и той спусна завеските, давайки й най-сетне малко уединение. Кейоке и Папевайо стояха срещу нея, останалите телохранители бяха заобиколили навеса и гледаха с обичайното мрачно напрежение.
Мара насочи поглед към водата и попита:
— Кейоке, къде е татковата… моята баржа? И прислужниците ми?
— Баржата на Акома е на пристан в Сулан-Ку, господарке — отвърна старият воин. — Реших, че е по-малко вероятно да бъдем нападнати през нощта от Минванаби и съюзниците им, ако ползваме обществен транспорт. Възможността да оставят свидетели може да обезкуражи враговете да ни нападнат, маскирани като бандити. Освен това се притеснявах, че ако ни сполетят неприятности, прислужниците може да са ни в тежест. — Докато говореше, очите му оглеждаха доковете. — Този съд се събира нощем с други, така че няма да сме сами.
Мара кимна и за един дълъг момент затвори очи.
— Добре. — Желаеше уединение, което не можеше да получи на обществената баржа, но притесненията на Кейоке бяха съвсем разумни.
