— Значи разбираш. — Мара затвори очи, за да прикрие чувствата си. Боговете бяха милостиви и този мъж разбираше какви са намеренията й относно бъдещия й съпруг.
— Да. Бунтокапи може да не споделя ентусиазма за нашата клетва, господарке.
Мара кимна, доволна, че този човек е приятел, а не враг. Ако Джингу от Минванаби успееше да си осигури такъв талант… Но умората не биваше да разпалва тези безпочвени страхове.
— Ще видим как стоят нещата, когато се върнеш. Ако всичко мине според плана ми, ще започнем отмъщението си срещу Минванаби.
— Аз ти се заклех, господарке, в сърцето си. Моля боговете някой ден да ми дадат възможност за официална клетва. — Огледа гъсталака, през който минаваха. — Тук изглежда добро място да ви оставя. Нека боговете те закрилят.
И изчезна в храстите. Кейоке го видя как се шмугна в тях, но не каза нищо.
Мара се излегна на възглавниците и започна да си повтаря думите на Аракаси. Помоли се желанието му да се сбъдне. Ако Аракаси не се закълнеше на натамито, тя или щеше да е мъртва, или Бунтокапи щеше да е установил твърд контрол върху земите на Акома.
— Готова съм — каза Мара на чакащите слугини.
Но в сърцето си знаеше, че никога няма да е готова за брака с третия син на Анасати. Стисна нервно ръце и се приготви да изтърпи дългата процедура по заплитане на косата с панделки и фиби в традиционната булчинска прическа. Ръцете на жените бяха нежни, но Мара не можеше да се успокои. Извиването и заплитането на всеки кичур я караше да трепка като дете.
Накоя сякаш разчете мислите й, както винаги.
— Господарке, всички гости ще те гледат днес. Външният ти вид трябва да отразява гордостта на Акома.
Мара затвори очи, сякаш за да се скрие. Объркването се беше стегнало на топка в стомаха й. Гордостта на Акома я въвличаше във все по-дълбок кошмар. Всеки път, щом се справеше с нещо, изникваше друго. За пореден път се зачуди дали е постъпила правилно, като бе избрала Бунтокапи за съпруг. Можеше да му повлияе по-лесно, отколкото на по-съобразителния Джиро, но пък можеше да се окаже и по-опърничав. Ако не можеше да го контролира, плановете й за възраждането на Акома щяха да се провалят. За пореден път потисна напразните притеснения. Изборът беше направен. Бунтокапи щеше да стане лорд Акома. Поне за известно време.
— Господарке, главата малко насам. — Мара се подчини, сепната от топлата ръка на слугинята на бузата си. Нейните пръсти бяха изстинали, докато мислеше как ще се оправи с Бунтокапи. Мъжът, който щеше да стане лорд на Акома, нямаше мъдростта и интелекта на Сезу, нито финеса и хумора на Лано. Няколкото пъти, когато го бе видяла след пристигането му, той изглеждаше груб, глуповат, нетактичен и елементарен. Тя затаи дъх и си напомни, че той е просто мъж и че макар в храма да не бе научила много за мъжете, може да използва ума и тялото си, за да го контролира. Трябваше да е съпруга, дори без любов, както хиляди други, в името на Играта.
Суетенето зад тънкия хартиен параван показваше, че слугите приготвят залата за церемонията. Навън пръхтяха нийдра и се чуваше скърцането на каруци. Войниците й бяха с парадни доспехи, оръжията им бяха увити в бял плат, за да подчертаят радостта от сватбата на господарката. Пътят беше пълен с носилки и свити на гости, като цветно море сред изгорялата трева. Робите и работниците имаха почивен ден. Смехът и песните им долитаха до ушите на Мара, която седеше сама и смразена от ужаса си.
Слугините нагласиха последната панделка и последното блестящо украшение. Мара беше като порцеланова фигура, веждите и миглите й сякаш бяха нарисувани от най-добрия храмов художник.
— Дъще на сърцето ми, никога не си изглеждала толкова прекрасно — отбеляза Накоя.
Мара се усмихна механично и стана. Слугините свалиха простата й бяла роба и я поръсиха с пудра, за да не се поти по време на дългата церемония. Други вече държаха копринените сватбени одежди. Мара прехапа устна, докато старите ръце на Накоя увиваха препаската около бедрата и плоския й корем. Тази нощ ръцете на Бунтокапи щяха да я опипват, както си искат. Започна да се поти.
— Денят е топъл — каза Накоя. В очите й се мярна разбиращ блясък и тя добави още малко пудра. — Касра, донеси на господарката студено вино. Пребледняла е, а вълненията от сватбата още не са започнали.
Мара си пое раздразнено дъх.
— Накоя, ще се оправя и без вино. — Млъкна, защото слугините тъкмо стягаха корсета и й пречеха да диша. — Освен това съм сигурна, че Бунто ще пие и за двама ни.
Накоя се поклони с дразнеща официалност.
— Леката руменина ти отива, господарке. А пък и съпрузите не се притесняват от изпотяването.
Мара не обърна внимание на дръзките й думи. Знаеше, че старата дойка се притеснява за нея — за детето, което обичаше повече от всичко.
