Прекоси хола, за да стигне до тясната баня, която използваха двете с баба й. Наведе се над мивката, за да измие лицето си. Бавно отпусна ръце и видя, как очите й се появяват, изпод влажната кърпа. Сега бяха бледосиви, но принципно, цветът им се променяше и ставаше зелен или син, в зависимост от светлината. Капризни очи, казваше приятелят й Съли. Очи на гринго, ги наричаше Есперанса. Очите на баща й, германеца, когото тя не познаваше.
Може и да беше взела очите на баща си, но кожата й беше с матовия, загорял тен на мексиканската й майка. Косата й беше черна като крайчеца на крилото на пеперуда монарх, а острите скули и правия нос беше наследила от баба си и нейните индиански предци, майте.
Лус се извърна от огледалото и хвърли кърпата в коша с мръсни дрехи. Красавица, биха казали някои… но чак пък богиня.
Забързано среса гъстата си коса, с която много се гордееше, макар да я беше срам да си го признае, защото не искаше да я мислят за суетна, и я прибра на конска опашка с ластик. Не беше нужно, да се развява, докато работеше в леярната. Намъкна някаква блуза и старите си дънки, обу гуменките си и тръгна по тесния, мрачен коридор. Беше странно, че къщата е толкова тиха. Не се чуваше музиката от радиото, което Есперанса обикновено си пускаше в кухнята, нито кипенето на чайника. Лус сбърчи нос и за своя изненада не надуши нито един от изкусителните аромати, които беше свикнала да се носят всяка сутрин из дома им.
— Абуела? — извика тя.
В кухнята беше тъмно и печката беше студена. Лус потръпна, обзета от смътно чувство на страх. Да не би Есперанса отново да беше в градината, зачуди се тя и тръгна към верандата. Малката паянтова веранда беше претрупана, с инструментите на баба й. Празни аквариуми бяха подредени, в редица, на нисък дървен рафт. През лятото бяха пълни, със свежи листа от млечка12, които сякаш оживяваха от пълзящите по тях гладни гъсеници на оранжево-черните пеперуди монарх. Ярки, нефритенозелени какавиди висяха на дузини от мрежестите похлупаци като ефирни фенери. Гъсениците се движеха много бързо и Есперанса невинаги успяваше да ги хване, когато чистеше „жилищата“ им. Лус помнеше, как, като дете прекарваше часове в търсене на скритите какавиди, намираше ги в нишите, висящи от гредите на верандата, по лавиците, по завесите, дори в глинените саксии из двора. По това време обаче гъсениците се бяха превърнали в пеперуди и бяха отлетели на юг, аквариумите бяха празни и само няколко листа от млечка лежаха, изсушени и извити на дъното им; ненужните обвивки от пашкулите на какавидите, висяха от прозрачните похлупаци, като изпокъсани парченца хартия.
Лус отвори скърцащата мрежеста врата на кухнята. Въздухът беше пронизващо студен и наситен, с уханията на есента. Потръпвайки, тя пристъпи навън под навеса.
— Абуела? — провикна се отново, но й отвърна само тишината.
Пред къщата имаше малък градски парцел, превърнат в градина, сбутана между две съседски наклонени огради, от дървени колове. Есперанса беше купила къщурката, със спестяванията си, малко след раждането на Лус. Няколко години по-късно Марипоса, майката на Лус, беше починала и възрастната жена беше запретнала ръкави и беше отгледала и градината, и детето.
Но сега не беше тук. Вратата на верандата изскърца, докато се изплъзваше от ръцете на Лус. Тя обви ръце около раменете си, за да се стопли. Празната кухня, обикновено нейното най-сигурно убежище, в момента я плашеше и предчувствието за нещо лошо вледени кръвта й.
Къщата беше малка. Единствената стая, която не беше проверила, бе спалнята на Есперанса, но Лус не можеше да си представи своята подредена, дисциплинирана баба да се излежава в леглото по това време. Освен ако не беше болна. Краката й тежаха като олово, докато вървеше по коридора. Тишината беше потискаща. Вратата на спалнята на Есперанса беше отворена, но стаята беше тъмна. Единствената светлина влизаше през прозореца от уличната лампа отвън и хвърляше през щорите бледи ивици по пода.
Лус премина през прага. Струваше й се, че всяка минута се точи като цял един живот. Пое си неспокойно дъх, после се приведе напред, за да погледне в тъмната стая. Сред смътната светлина, видя баба си в леглото, едната й ръка лежеше на гърдите й, другата беше отпусната, отстрани на матрака. Изглеждаше, че още спи.
Само дето нещо вътре в Лус, нещо сурово и първично, знаеше, че не е така. Тя започна да трепери неконтролируемо и сърцето й заби толкова силно, че чуваше ударите му в ушите си.
Вратата проскърца, когато я отвори широко. Детайлите в стаята изпъкваха, всичко, сякаш беше по-голямо, погледът й обхождаше всеки предмет, но избягваше да погледне към баба си. На четката върху масата се бяха закачили няколко дълги бели косъма. Дървената молитвена броеница лежеше на нощното шкафче. До нея се беше катурнало настрана обикновено пластмасово шишенце за хапчета, празно. Черните, практични гуменки на Есперанса бяха подредени грижливо до леглото. Бавно, неохотно Лус вдигна поглед към лицето й.
— Абуела… — Сърцето й се сви, викът заседна в гърлото й.
