Очите на баба й бяха затворени, устата, която й беше разказвала толкова много истории, беше леко открехната. В едната си ръка стискаше снимка до сърцето си. Есперанса и Марипоса, държаща в ръце, бебето Лус. Това беше любимата снимка на баба й, онази, която тя наричаше „трите богини“.
— Абуелита… — изплака тя и се свлече на колене. Протегна се, за да хване ръката на баба си, толкова студена и безжизнена. — Моля те, не ме оставяй.
Лус не помнеше, да се е обаждала на Съли, но внезапно той беше тук, притискаше я силно, докато тя се опитваше, да се скрие в прегръдката му. Не помнеше и как тялото на баба й беше отнесено. Чуваше откъслечните разговори на парамедиците:
Но помнеше ясно думите на Есперанса:
Смъртта, научи Лус, е сложно нещо.
Имаше безброй формуляри, които трябваше да се попълнят, документи за подписване, още и още информация, да се напише некролог, да се съобщи на хората. Есперанса имаше завещание, с което оставяше малката къщурка и всичките си притежания на Лус. Тя беше жена, която живееше, по волята на чувствата си. Не правеше планове за бъдещето, не се терзаеше, от миналото. Вземаше решения, въз основа на това, което смяташе за правилно, в дадения момент. Затова, никога не беше обсъждала с внучката си, какво би искала, да се направи с тялото й, след като умре, а и Лус никога не си беше представяла света, без любимата си обуела. Но сега, тази ужасна възможност, беше станала реалност. Есперанса беше мъртва. Тъй като семейството й не беше в града, Лус сама трябваше да уреди всички формалности. Мина цяла седмица, изпълнена с всякакви дейности. Съли беше до нея, през цялото време и тя намираше успокоение, в присъствието му, докато се занимаваше с подробностите, свързани с погребението.
Опита се, да се обади на леля си Мария, веднага след смъртта на Есперанса. Тъй като Мария, беше единствената й жива дъщеря, Лус мислеше, че ще бъде по-правилно, тя да вземе важните решения за погребението. Претърси чекмеджето на шкафа в дневната и намери кожения тефтер, с адресите на баба си. Петдесетина имена и адреси бяха изписани, на тънките му, оръфани страници. Много от тях бяха зачертани и допълнени, с нови адреси и телефонни номера. Срещу няколко, имаше думата muerto, „мъртъв“.
Лус набра номера на леля си Мария, в Сан Антонио. Ръката й трепереше, докато телефонът звънеше — беше говорила само няколко пъти, с нея. Остана вцепенена на място, когато чу съобщението, че този номер вече не функционира. Опита се, да се свърже, чрез оператор, но той не можа да й помогне. Същият лош късмет имаше и с чичо Маноло, който живееше, в далечното селце в Мексико. В крайна сметка отец Франк, от църквата „Свети Антонио“, която посещаваше Есперанса, й помогна с решението и тя направи малка литургия за баба си и я кремира.
Беше простичка церемония, но проведена, с много вкус, в църквата, която Есперанса посещаваше, и Лус чувстваше, че нейната абуела, щеше да я хареса. Тя не обичаше показността.
Изборът на светата Дева от Гуаделупе за свещените картички13 и любимите й псалми и химни беше лесен. Църквата беше пълна, с купища цветя, които Лус едва ли би могла да си позволи, всичките, донесени от многобройните приятели и съседи, дошли да изразят уважението си, към La Dama Mariposa, Дамата пеперуда, която беше споделяла с тях, дара на цветята през целия си живот. Мексиканските мъже стояха мълчаливо, докато жените хлипаха шумно и се вайкаха, пред Девата. И децата. Толкова много деца! Пощенската кутия беше пълна, с рисунки на пеперуди. Лус не можеше да сдържи сълзите си, докато четеше всички мили бележки.
След смъртта на Есперанса, приятелките й дойдоха да почистят къщата. Подовете миришеха на чисто, градината беше оплевена, а хладилникът беше пълен, с тенджери с храна, зеленчуци, плодове и печени пайове. Те бяха добри жени, които прегръщаха Лус, плачеха с нея и й казваха, колко много е значела баба й за тях. Сълзите засядаха на гърлото на момичето, в продължение на дни. Не можеше да диша или да казва нещо повече, от кратко „да“, „не“, или „благодаря ви“. Успяваше да се контролира през деня, когато имаше работа, или хора край себе си.
