— Това е знак — прошепна си, сама на себе си Лус и стисна по-силно кутията с пепелта, на баба си до гърдите си.
Опита се да си представи, как би постъпила тя, в този момент. Или пък майка й. Те нямаше да спрат. Нито пеперудата монарх, щеше да се върне назад, при първото препятствие. Трябваше да има вяра. Но просто за всеки случай, се прекръсти.
Лус мина няколко пресечки, но не намери никаква автобусна спирка. Няколко мъже, с разкопчани ризи се бяха облегнали на черна желязна ограда и я проследиха с поглед, но тя не им обърна внимание, мина на другия тротоар и тръгна, след две жени, които бутаха детски колички, навели една към друга глави и потънали в разговор. После, като неочакван подарък, видя пред себе си малка такерия. Пред вратата имаше голяма керамична саксия, с прекрасно растение, с червени и жълти цветове, а над нея се поклащаше леко табела, с цветна рисунка на игуана. С неравни букви, беше написано името на заведението — „El Iguana“. Спомни си, как Есперанса винаги й казваше, че човек не може да мисли добре на празен стомах.
— Идеално — прошепна си отново тя.
Още при първата стъпка вътре я зашемети миризмата на чили, царевица и подправки, която познаваше така добре от кухнята на баба си. От радиото дори се носеше същата мексиканска музика в стил ранчеро. На дългата стена отляво имаше светъл, леко наивен стенопис на планинско село в Мексико със селяни, копаещи земята, жени, които перяха в голяма цистерна, и деца, играещи си с куче. На няколко места из въздуха на паното, прелитаха пеперуди монарх.
Още по-успокоена, Лус застана на дългата опашка от чакащи. Зад барплота с бърза крачка подтичваше млада жена и се опитваше да записва поръчките, които клиентите й крещяха от всички страни. Гъстата й, къдрава коса беше хлабаво прихваната на гърба с розов ластик. Макар че беше в напреднала бременност, тя успяваше да изпълни поръчките и да реагира на заяжданията на хората с комбинация от нахакано и дръзко отношение и язвително чувство за хумор.
Един поглед към вътрешността на кухнята и Лус разбра, защо малкото заведение беше толкова популярно. Така в нейните представи изглеждаха такериите в Мексико. Черната желязна скара беше заобиколена от кошници, от които се подаваха зелените глави на зелки, големи жълти и оранжеви чушки и вечното авокадо. До тях имаше подноси с нарязани на тънко лук, домати и говеждо месо. Готвачът беше едър мъж, стоящ широко разкрачен над димящата скара с оръфана, мазна престилка, увита два пъти около шкембето му. Но завиваше тортилите с финеса на матадор.
Устата й се изпълни със слюнка и тя се сети за неотворения плик с понички в колата. Откакто Есперанса беше починала, вече цяла седмица, нямаше никакъв апетит за ядене, но гледайки цялата тази храна, сега внезапно осъзна, че направо е озверяла от глад. Повечето хора на опашката пред нея си вземаха поръчките за вкъщи, така че тя имаше късмет и си намери маса, в задната част на ресторанта.
Нямаше представа, в коя част на града се намираше, но погълната от познатите миризми и звуци на своето мексиканско наследство, веднага се почувства някак странно като у дома си. Вкъщи никога не искаше да говори на испански език, но сега той й беше истинско утешение. Ядеше бавно, не бързаше да взема решение. Обедната навалица вече беше свършила. В такерията бяха останали само неколцина клиенти. Лус пиеше содата си със сламка и разсъждаваше върху вариантите пред себе си, които в момента май бяха само два — да се обади на Съли веднага или да се обади на Съли, след като му свърши работното време.
— Ей, госпожице?
Лус погледна към девойката зад тезгяха, която я викаше с леко отегчен тон. Тя бършеше веждите си с една ръка, а с пръстите на другата, потропваше по плота. Няколко къдрави кичура коса бяха избягали от дебелата конска опашка и от розовите пластмасови шноли отпред на бретона й и се виеха свободно, около зачервеното й лице. Бадемовите й очи, около които имаше кръгове от умора, се взираха съсредоточено в Лус.
— Да не си глуха, а? Госпожице? — провикна се тя отново. — Искаш ли нещо друго? Ако не искаш, ще поседна за малко. Краката вече не ме държат.
Готвачът извърна глава от печката и се обади с груб глас:
— Ей, кво става? Не съм ти казал, че можеш да си вземаш почивка. Ако си приключила с клиентите, ела да почистиш.
— О, хайде стига, мистър Кордеро — отвърна момичето почти хленчейки. — Ако не си взема почивка, ще родя това бебе ей тука на пода.
Мистър Кордеро я изгледа свирепо. Кожата на лицето му беше изпъстрена с белези от тежко акне, а късата му коса беше стоманено-сива.
— Все така казваш. Това бебе няма да дойде на бял свят поне още един месец.
— Не знам… Имам едни особени болки… — Момичето потърка гърба си многозначително.
Мистър Кордеро махна примирено с ръка във въздуха.
— Добре де, върви. Почини си. Аз ще почистя тук, само се шегувах.
Лус улови почти незабележимата усмивка, която се появи на пълните устни на момичето. После то се провикна към нея, кимайки с брадичка.
— Е, ще искаш ли още нещо или не?
