— Трябва да тръгна сега, Съли. Знам, че звучи налудничаво, но за мен има смисъл. — Затаи дъх и го погледна, право в очите. — В Мексико, в Деня на мъртвите, семействата в нашето село, се събират заедно, за да посрещнат пеперудите монарх, когато се завръщат в планините. Ние вярваме, че пеперудите са душите на наскоро починалите ни близки.
Той я изгледа изненадано, когато тя употреби думата „ние“.
— Спомняш ли си, какво ти казах, за пеперудата, която се появи, след смъртта на баба? — попита го Лус. — Предишната нощ, се бях помолила на абуела, да ми даде някакъв знак, какво трябва да направя. Вярвам, знам, че тази пеперуда, беше моят знак. Денят на мъртвите, се чества на първи ноември. — Млъкна за миг, предусещайки отговора му. — Трябва да съм там, за да посрещна баба си, когато се завърне, в своето село.
Съли потри длани, в лицето си, сякаш се събуждаше от някакъв лош сън. Когато отпусна ръце, тя видя примирението, в очите му.
— Само помни, че рискуваш всичко, което имаме. Не само своя живот, но и моя.
Събудиха се рано и Лус беше благодарна, че той не повдигна повече въпрос за това, не изрази никакво друго безпокойство, въпреки че със сигурност се тревожеше, за много неща. Сега го наблюдаваше, как се приближава, с бърза крачка, с чаша кафе и кесийка с понички в ръка.
— Карах възможно най-бързо, но в кафенето имаше опашка — каза той и й подаде чашата с топло кафе.
Тя махна капачката и вдиша силния му аромат, преди да отпие от него.
— Ммм, мирише толкова хубаво. Имах нужда, от това. Ти си истински ангел благодетел.
— Не искам да заспиш, на волана.
— Няма такъв шанс. Имам много енергия. Освен това Ел Торо ще се грижи добре за мен.
— Ел Торо?
— Кръстих така колата. Означава „Бика“. — Засмя се. — Реших, че тази малка количка, има нужда, от всякакъв вид окуражаване.
— Да, права си — отвърна Съли със смях, после се протегна и потупа капака на колата. — Ще се грижиш добре за моето момиче, нали? А ти — посочи с пръст към нея — не прави нищо рисковано. Просто следвай картата и ми се обади, ако имаш някакви проблеми.
Лус се запита, защо мъжете обичат да звучат като мачовци, толкова сурови и твърди, в такива нежни моменти — като горила, която се бие по гърдите. Усмихна се, защото всъщност, беше много мило.
— Ще внимавам. Обещавам.
Съли й подаде поничките.
— Вземи, за да имаш сили.
— Не, не, запази ги за себе си. Прекалено съм развълнувана, за да ям.
— Вземи ги — каза той настоятелно. — По пътя ще огладнееш.
Тя взе кесийката, защото знаеше, че това ще го накара да се почувства по-спокоен.
— Е, по-добре да тръгвам, за да избегна задръстването.
Той я съпроводи до колата и изчака, докато тя наместваше вътре кафето, поничките и чантата си. Когато се изправи отново, Съли я прегърна силно. Хвана нежно лицето й, с големите си шепи и отпусна глава върху нейната.
— Обади ми се, ако имаш някакъв проблем — прошепна с пресипнал глас. Повдигна лицето й към него и я изгледа настоятелно. — Където и да си. Никое място няма да бъде прекалено далече, за да дойда при теб.
— Добре.
— Ще бъда тук и ще чакам, да се върнеш.
Целуна я, с настървеност, която разкри, цялото насъбрало се притеснение в него. Тя му отвърна със същата страст, попивайки силата му. Влезе в колата, той затвори вратата, като провери ключалката, в желанието си за последно да се погрижи за сигурността й. Лус почувства как в стомаха й запърхват всичките милиони пеперуди, които поемаха, на същото това пътешествие на юг. Запали двигателя и потупа таблото, когато то се събуди за живот. Превключи скоростите и хвърли последен поглед, преди да потегли, към кафявата къщурка, с яркосиня врата и перваз, в същия цвят. Съли се качи на тротоара и повдигна ръка, за да й помаха безмълвно. Тя натисна клаксона. Звукът беше забавен, носово бибипкане, което накара съседската котка, да скочи от верандата, а Съли да поклати глава с крива усмивка.
Лус извърна поглед, от огледалото за обратно виждане, към пътя пред себе си.
— Добре, абуела — каза тя. — Ще направя каквото искаше. Сега сме само двете. — Пое си дълбоко дъх и натисна газта. — Да тръгваме.
Когато Лус беше малка, се натъжаваше всяка есен, щом пеперудите монарх започваха да напускат градината им и да поемат на юг. Баба й я прегръщаше през раменете и й обясняваше, че това е естественият ход на живота — когато растенията, с които се хранят, изчезнат и слънчевата светлина намалее, тези пеперуди изоставят дома си и се запътват към далечно място, където никога преди това не са били.
