— О! Разбирам. — Леденият тон на мисис Пенфолд показа съвсем ясно, че наистина разбира и не го одобрява. — Познаваше ли младия мъж? Той не се е, ъъъ, не се е възползвал от теб, нали?
— Какво? О, не, не, нищо такова.
Мисис Пенфолд наклони глава и погледна нараняванията на лицето на Офелия с любопитство.
— Той беше мой novio, годеник. Щяхме да се женим — призна Офелия засрамена.
— Но ти си го напуснала.
Офелия кимна.
Мисис Пенфолд се отдръпна назад и обмисли чутото, бърчейки вежди. После изпъна рамене и погледна към момичето пред себе си, с високомерно изражение.
— Знаеш, че не одобрявам живота в грях. Библията казва напълно ясно, че дори когато партньорите се чувстват обвързани от силата на любовта и възнамеряват, в някакъв бъдещ момент, да се оженят, това е забранено.
Очите на Офелия искряха ярко, от възмущение, но тя стискаше устни, а ръцете й бяха свити в юмруци в скута й. После изражението на възрастната жена омекна и в очите й се появи състрадание.
— Но ако този мъж е направил това на лицето ти, тогава се радвам, че не си се омъжила за него.
Офелия проплака от изненада и закри устата си с ръка. Очите й се изпълниха със сълзи. Полагаше огромни усилия, да се овладее.
Мисис Пенфолд изглеждаше трогната, от този изблик на емоция, но се окопити. Постави ръка на рамото на момичето пред себе си и каза:
— Беше съвсем млада, когато си тръгна. Почти дете. — Изцъка с език. — И все още си! А сега ще ставаш майка.
Повдигна ръка и нежно погали израненото й лице. Дланите й бяха груби, градинарски, с късо изрязани нокти, под които все пак, пръстта успяваше да се напъха и беше трудно да я изчистиш, дори след многократно търкане.
— Добре ли си, малката? Ходила ли си на лекар?
Сякаш по даден сигнал, Офелия се приведе напред и на лицето й се изписа болка.
— Какво става? — попита разтревожено мисис Пенфолд.
— О, как боли! — проплака Офелия, стискайки инстинктивно рамото на възрастната жена.
— Къде те боли? — гласът на жената беше изпълнен с майчинска загриженост.
— В кръста, тук долу — отвърна момичето и посочи долната част на гърба си. — После болката се мести отпред, като конвулсии.
— От кога са болките?
— От рано тази сутрин. Тогава не бяха толкова силни и с Лус продължихме. Затова дойдох да видя леля си, вместо да продължим за Мексико. Притеснявахме се, че бебето ще се появи по-рано и ще ми трябва място, където да остана! — Офелия вече звучеше истерично.
— От рано тази сутрин? — повтори мисис Пенфолд и показа първия белег на истинска реакция. — Божичко, кога е терминът ти?
Офелия не успя да отговори, присвивайки се, от новия пристъп на болка. Лус пристъпи по-близо.
— Би трябвало да роди, чак след месец.
— Още един месец? Ще видим — каза жената. — Ако това не са родилни контракции, ще си изям шапката. Маргарет! — провикна се тя, с решителен тон. — Обади се на Томи, да докара колата ми. Трябва да закараме това момиче в болница!
— Не! — извика Офелия. Явно я болеше силно, очите й се бяха разширили, като на диво животно. — Нямам осигуровка, нито пари. Не мога да отида там. — Погледна към Лус. — Мислиш ли, че ще успеем да стигнем до Флорида?
Лус отвори уста, от изненада, но не успя да издаде и звук.
— Не ставай смешна — отсече мисис Пенфолд. — Не си в състояние, да ходиш, където и да е.
— Но…
— Дете, ти си част от семейството на „Тайните езера“ и ще се погрижим за теб. Не се тревожи за парите. Имаш много по-важни неща, за които да мислиш. Ще раждаш! Ако бебето е решило, да излезе по-рано, както ми се струва, ти трябва лекар. — Надигна се и хвана ръката на Офелия. — Младо момиче, като теб… — цъкна пак с език. — Хайде!
— И аз идвам — каза Лус, докато ровеше в джобовете си, за ключовете на колата.
Мисис Пенфолд вдигна ръка.
— Ти ще изчакаш тук, скъпа. Може да отнеме известно време и ще ти бъде по-удобно, отколкото в някоя чакалня на болницата. — Видя съмнението, в очите й и се усмихна с истинско майчинско съчувствие. — Не се тревожи за приятелката си. Познавам Офелия от съвсем малка. Много съм привързана към нея и ще се погрижа добре за нашето момиче. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. А и ти изглеждаш изтощена. Маргарет ще ти помогне да се настаниш и да си починеш. — Мисис Пенфолд погледна към другия край на стаята. — Нали, Маргарет? — Прегърна Офелия през рамото, за нея въпросът беше решен. — Готова ли си, момичето ми?
Офелия спря пред Лус. Черните й очи като че ли бяха потъмнели още повече и лицето й изглеждаше бяло, като тебешир. Опита се да се усмихне.
— Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Ще ми направиш ли една голяма услуга?
— Разбира се — отвърна Лус инстинктивно. В този момент, беше готова да направи всичко за нея.
— Ще се погрижиш ли за Серена?
Гърлото на Лус се сви. О, всичко, освен това. Не, не, моля те, помисли си тя.
— Разбира се — повтори отново на глас.
След като Офелия излезе с мисис Пенфолд, в стаята настана тежко, неловко мълчание, сякаш някой беше метнал плътно, дебело одеяло. Маргарет стоеше на вратата и наблюдаваше колата, която откарваше шефката й и бременното момиче в болницата.
