— Точно от това се нуждае светът — промърмори тя, докато затваряше. — Още едно дете, без баща и без достатъчно финансова подкрепа, за да води нормален живот.
Лус премига невярващо, докато думите си проправяха път, към умореното й съзнание. Правилно ли беше чула? Обърна се и застана на пътя на слабата, очевидно заможна млада жена.
— Извинявай, но имаш ли представа, какво изживя приятелката ми?
Маргарет зяпна изненадано, от въпроса, а може би от самото отношение. Скръсти ръце на гърдите си и каза:
— Но тя сама си е виновна, нали? А и се притеснявам за бедното бебе. Хората ще го наричат „копеле“. Няма да им е лесно и на двамата.
— Не се тревожи за тях — сопна й се Лус. — Те ще се оправят. Ще им бъде много по-добре, отколкото ако се беше омъжила за този кучи син. Смяташ ли, че ако бяха женени, това щеше да го спре да я пребива с юмруци?
Маргарет се накани, да отвърне, но после се поколеба. Затвори уста и поклати глава.
— Съжалявам. Тя ти е приятелка. Не трябваше да казвам, тези неща.
— Не. Не трябваше. Не трябваше да говориш за неща, от които нищо не разбираш.
Лус се обърна и изтича навън от къщата, опитвайки се да избяга, от мрачния облак, който като че ли я следваше, независимо, колко бързо бягаше. Беше пъхнала ръце в джобовете си и ги стискаше в юмруци. Токовете на ботушите й оставяха отпечатъци в мекия чакъл, докато вървеше с бърза крачка, към високия жив плет. Най-накрая видя своя сладък, забавен малък фолксваген, паркиран в сянката. Чуваше, как Серена лае отвътре, а когато приближи още, видя лапичките й, опрени на прозореца. Отвори вратата и бутна напред предната седалка, за да стигне до кученцето. Серена отскочи назад, с наведена предпазливо глава и изпъкнали, от ужас очи. Лус застина на място, с ръка във въздуха. Не беше искала, да я подплаши.
— Толкова си зла за нещо толкова малко.
Пресегна се внимателно и потупа главичката й, само с пръстите на ръката си. Серена потръпна така силно, че цялото й телце се разтресе. Лус започна да гали слабото кученце, усещайки деликатните му кости и крехкия гръбнак. После с мек, нежен глас каза:
— Не знаеш какво става, нали? Целият ти свят бе преобърнат с главата надолу. Някаква непозната те грабва внезапно от дома ти, извлича те навън и следващото, което разбираш, е, че пътуваш неизвестно накъде. — Усмихна се тъжно. — Ей, Серена? Знам, точно как се чувстваш.
Наведе се импулсивно и целуна главичката на кученцето. Изненада се, когато то й отвърна, облизвайки с език лицето й.
— Мисля, че с теб сме свързани — пошегува се тя и погъделичка новата си приятелка под брадичката. — Да те измъкнем от тук, става ли?
Извади я от колата, сред свежия, следобеден въздух и я отнесе, до тревната площ, където я пусна да се разходи. Малкото кученце наклони глава встрани и я погледна, едната й лапичка беше леко повдигната, сякаш я питаше или молеше за нещо. Лус се разсмя, но смехът й постепенно премина в хлипане, докато се навеждаше, да гушне Серена. Притисна лицето си, до меката козинка на гърба й.
— Иска ми се, да се свия на задната седалка с теб и да плача, докато заспя — измърмори тя.
Какво правеше тук? Не трябваше да се грижи за Офелия и за кучето й. Не беше сигурна, дали може да се погрижи за самата себе си.
Лус прибра, в чувал за боклук обвивките от бонбоните на Офелия и празните пластмасови чаши, внимателно постави Серена на задната седалка и се сви до нея. Остави прозореца, отворен до средата, за да може хладният въздух, да освежи вътрешността на колата. Кученцето беше толкова щастливо, че си имаше компания, че направо скачаше върху нея, въодушевено ближеше лицето й и издаваше ръмжащи високи звуци — сякаш й говореше нещо. Сърцето на Лус се разтопи, от тази безусловна любов, която то й предлагаше, точно в момента, когато имаше най-много нужда от нея. Казваше си, че причината за тежестта, която внезапно усети да се стоварва върху нея и от която гърдите й се свиваха, е физическото й изтощение, но знаеше, че всъщност е нещо много по-сериозно, много по-дълбоко. Изтупа възглавницата и се настани върху нея със Серена, която беше полегнала на извивката на корема й. Отпусна ръка върху кутията с останките на Есперанса, поставена на пода на колата. Отчаяно се нуждаеше от сън, но колкото и упорито да притискаше очи, мислите й постоянно се връщаха, към думите, които Маргарет беше изплюла така безгрижно. И към една от тях, по-специално.
Лус имаше нормално, хубаво детство. Есперанса я караше, да се чувства обичана, в безопасност в своя дом. И все пак усещаше, че не е съвсем, като другите деца в училище. Докато беше малка, някак подсъзнателно смяташе, че това е така, защото майка й беше умряла. Но думите, които чу днес, събудиха в нея спомен, който беше погребала дълбоко в паметта си. Беше малка, не повече от десетгодишна. Момчетата от квартала, Луис с издадената захапка и Карлос, дебелото момче, което винаги имаше бонбони в джобовете си, я сочеха с пръст и викаха зад гърба й: „Знаем каква си, знаем каква си! Ти си
