— Е, вече мисля, че сме готови. Не смятам, че можем да напъхаме още нещо тук, а и това ще ни забави прекалено много. Почти два часът е. Да не губим време! Скачай вътре, приятелко. Искам да минем малко път, преди да се стъмни.
— Чакай! Трябва да взема само, малко лепило и флумастери!
Лус изруга наум.
— За какво?
— За баба ти.
Въздушните снимки и топографските карти, които Маргарет беше извадила на компютъра си, преди да тръгнат, показваха пейзажа на Канзас като красив килим от различни цветове и материи. В стил Ван Гог, както беше отбелязала тя. И наистина беше така. Имаше моменти, в които красотата на местата, покрай които минаваха, направо им спираше дъха. Средният запад беше земята на реките. Лус съжаляваше, че графикът на пътуването им беше толкова строг. Нямаше време, да поемат по някоя отбивка и да видят какво има встрани от монотонната магистрала. Искаше й се някой ден отново да мине от тук, да не бърза за никъде и да разгледа местата, които сега пропускаха — реките, университетите, църквите, кулите и идиличните ферми, с пасящи животни. Но знаеше, че също като решителната пеперуда монарх, трябваше да стигне в Мексико, за две седмици.
Районът беше типичен, за Средния запад, напълно различен от това, което беше свикнала да вижда в Уисконсин. Еднообразието на просторните ниви, тук-там беше нарушавано, от огромни зелени силози, колоритни плевни от червени тухли и скромни къщички, повечето от които бяха бели, със зелени покриви.
Армада, от стоманеносиви облаци се събираше над главите им, предвождана, от екота на гръмотевиците. Лус запали фаровете си, в очакване на бурята. Докато караше, се запита, какво ли е да живееш в някоя от онези селски къщички, да си омъжена за човек, който сигурно щеше да прилича на Съли, да имаш няколко деца, куче в двора, котка… Усмихна се, с удоволствие на картината, която умът й беше създал. Опита се, да си се представи как дои крави, събира яйца от кокошките, става сутрин рано, събудена от кукуригането на петела. Засмя се. Ама че фантазия само!
— Какво е толкова смешно? — попита Маргарет, извръщайки глава, от прозореца. През последните стотина километра беше мълчала, омаяна от пейзажа навън.
— О, просто се чудех, какво ли е да живееш в някоя от тези къщи. Във ферма.
Минаха покрай още една. Тази беше красива, като къщичките на Кейп Код19, обградена, от орехови дървета. Беше като остров в средата на декарите ниви.
— Най-близкият им съсед, е на километри от тях. Чудех се, дали са самотни.
— Доста са изолирани наистина — отвърна Маргарет. — Но смятам, че тези съседски отношения в провинциалните общности, са много по-здрави и хората контактуват едни с други много повече, отколкото съседите, живеещи врата до врата, в големите градове. В тези места, има много групи по интереси, към които можеш да се присъединиш. Градчетата са малки, всеки знае какво се случва с другия, всички се познават по име. В града има толкова много хора, че е лесно да се загубиш сред тях. Пък и възможно ли е вече някой да бъде изолиран напълно? Всички сме свързани с телефони и интернет. Социалните мрежи. Онлайн има хора, които коментират, най-дребните детайли, от ежедневието ми, без дори да се познаваме. То е като съседът ти да се провикне от прозореца отсреща: „Здрасти! Слънчево е днес, нали? Мисля да изпера…“
— Но не е същото, като да видиш истинска усмивка, да почувстваш допира на човешка ръка — прекъсна я Лус.
Внезапно я порази мисълта, как по време на това пътуване беше създала две нови приятелства — без телефон и интернет. Беше го направила по старомодния начин, със срещи, лице в лице. И Маргарет, с нейната дисциплина и интелигентност, и Офелия, с бруталната й честност и безкрайното й чувство за хумор, не бяха от хората, с които обикновено контактуваше. Бяха на различна възраст, имаха различен начин на живот, различни цели… Но вече беше открила, че общите неща помежду им, бяха много повече, отколкото си мислеше в началото.
Над главите им, проехтя мощно и страховито гръмотевица, а небето бе разсечено и осветено от светкавица. Маргарет трепна и извърна глава, за да погледне през прозореца.
— Бурята ще ни удави.
Като по даден сигнал, небето се разтвори над тях и буреносен порой се изсипа върху им. Дъждът барабанеше по покрива, със страшна сила, сякаш във всеки момент щеше да го пробие, водата се изливаше толкова мощно, че макар чистачките да работеха с бясна скорост, Лус изобщо не виждаше нищо пред себе си. Намали и вече почти пълзяха по магистралата, а вятърът удряше и поклащаше малката кола.
Маргарет и Серена седяха напрегнати и с широко отворени очи на местата си. Ръцете на жената бяха стиснати в юмруци, но тя запазваше хладнокръвно мълчание. Светкавиците, като че ли се сипеха навсякъде около тях, а пътят приличаше на езеро. Лус беше ужасена, от мисълта, за толкова много вода. Наведе се над волана и присви очи. В далечината напред, забеляза някакъв надлез.
— Ще отбия там — каза тя. — Мисля, че трябва да спрем, за малко.
— Чудесна идея.
