Джейд погледна към шията на Вик. Двете малки ранички, където зъбите й, го бяха промушили се бяха почти напълно затворили. До утре щеше да има бледи червени белези, приличащи на стари ужилвания от пчели.
Пет минути по-късно те бяха отново на пътя, заедно с куфарите си. Макар че този път Джейд беше весела. Разликата беше от храната - тя се чувстваше пълна с кръв до горе, заредена с енергия и готова да пропътува през планини. Тя залюля носилката с котката и куфара си синхронно и Тайги изръмжа.
Беше страхотно да си тук навън така, вървейки сам в топлината на нощния въздух, с никой, който да ти се мръщи неодобряващо. Чудесно да слушаш елените и зайците и плъховете, които се хранеха по поляните около нея. Щастие бълбукаше от Джейд. Никога не се бе чувствала по-свободна.
- Хубаво е, нали? - Роуан каза нежно, оглеждайки се, когато достигнаха табела на пътя. - Това е истинският свят. И имаме толкова право над него, колкото имат всички останали.
- Аз мисля, че е от кръвта. - Кастрел каза. - Обикновените хора са толкова по-хубави от подбраните. Защо скъпият ни брат никога не е споменавал това?
Аш, Джейд си помисли, и почувства студения вятър. Тя погледна зад рамото си, нетърсейки кола, а нещо много по-тихо и смъртоносно. Тя осъзна внезапно колко крехко беше балончето й от щастие.
- Ще ни хванат ли? - тя попита Роуан. Превръщайки се за секунда в шестгодишно момиче, което се обръща към по-голямата си сестра за помощ.
И Роуан най-добрата сестра в Света, каза моментално и напълно убедено:
- Не.
- Но ако Аш разбере - той е единственият, който може да се досети...
- Няма да ни хванат. - Роуан каза. - Никой няма да разбере къде сме.
Джейд се почувства по-добре. Тя остави куфара си и протегна ръката си към Роуан, която я пое.
- Заедно завинаги. - каза тя.
Кастрел, която досега беше на няколко крачки по-напред, погледна зад рамото си. След това се върна и сложи ръката си върху техните.
- Заедно завинаги.
Роуан го каза развълнувано, Кастрел го каза с бързо завъртане на жълтите й очи. Джейд го каза с непоколебима възторженост. Когато отново потеглиха, Джейд се чувстваше отново отвъд щастлива, наслаждавайки се на лилаво-тъмната нощ. Пътят тук беше само кал, не асфалтиран. Те преминаха поляни и полета с различни растения. Ферма отляво, разположена върху дългото шосе. И най-сетне точно пред тях на края на пътя, друга къща.
- Това е. - Роуан каза. Джейд я разпозна също от снимките, които леля Опал беше им изпращала. Беше двуетажна, имаше веранда и леко натрошен покрив, с много керемиди.
Бойлер, изкаран на тавана и умивалник в плевнята.
Истински умивалник, Джейд си помисли, спирайки за да го огледа. Щастието й се завърна с пълна сила.
- Обожавам го. - каза тя възторжено.
Роуан и Кастрел бяха спрели също, но техните изражения бяха далеч от преклонни. Роуан изглеждаше на косъм от ужасена.
- Това е съборетина. - възкликна тя. - Погледни боята на плевнята, напълно я няма. Снимките не показваха това.
- И верандата. - Кастрел допълни безпомощно. - Разпада се на парчета. Може да се срути всеки момента.
- Работата. - Роуан прошепна. - Работата, която ще трябва да свършим, за да поправим това място....
- И парите. - Кастрел каза.
Джейд ги възнагради със студен поглед.
- Защо да го поправяме. Харесва ми. Различно е. - каза тя твърдо, след което повдигна багажа си и стигна до края на пътя. Имаше разнебитена, почти паднала ограда около собствеността, и опасно-изглеждаща порта. Далеч, на покрит с пшеница път, имаше купчина с бели пръчки, сякаш някой е планирал да оправи оградата, но така и не му беше останало време.
Джейд остави куфара си и носилката за котката и дръпна портата. За нейна изненада, тя се придвижи лесно.
- Виждате ли, може да не изглежда добре, но все още работи... - тя нямаше възможност да довърши изречението си както трябва. Портата падна върху нея.
- Е, може и да не работи, но все пак е наша. - каза тя, докато Роуан и Кастрел я махаха от нея.
- Не, тя е на леля Опал. - Кастрел каза.
Роуан само заглади косата си назад и каза:
- Хайде.
Една дъска липсваше от стъпалата на верандата, и няколко дъски липсваха и от самата веранда. Джейд ги огледа и ги оцени с внимание. Портата я беше ударила здраво в пищяла, и след като беше дървена, все още болеше. Всъщност, всичко наоколо изглежда беше направено от дърво, което даде на Джейд приятно тревожно чувство. У дома дървото беше забранено и беше държано настрана.
Трябваше да бъдеш наистина внимателен, за да живееш в подобен свят, Джейд си помисли. Или ще се нараниш.
Роуан и Кастрел чукаха по вратата, Роуан учтиво, със ставите на пръстите си, а Кастрел шумно, използвайки едната страна на ръката си. Нямаше никакъв отговор.
- Явно не е тук. - каза Роуан.
- Решила е, че не ни иска. - Кастрел каза, златните й очи блещукаха.
- Може би е отишла на грешната автобусна спирка. - каза Джейд.
- О, това е. Обзалагам се, че това е. - каза Роуан. - Горкото старо същество, тя ни чака някъде и сигурно си мисли, че няма да се появим.
- Понякога не си напълно глупава. - Кастрел информира Джейд. Висока цена за Кастрел.
