- Е, нека влезем. - каза Джейд, за да прикрие щастието си. - Тя ще се върне все някога.
- Човешките къщи имат ключалки. - Роуан започна, но тази къща не беше заключена.
Бравата се завъртя в ръката на Джейд. Трите влязоха вътре. Беше тъмно, дори по-тъмно от безлунната нощ, но очите на Джейд се приспособиха за няколко секунди.
- Хей, не е лошо. - каза тя. Те стояха в износен, но хубав хол, изпълнен с големи, тежки мебели. Дървени мебели, естествено тъмни и много добре полирани. Масите бяха покрити с мрамор.
Роуан откри ключа за лампата и внезапно стаята стана прекалено ярка. Мигайки, Джейд видя, че стените бяха боядисани в бледо ябълково зелено, с изискани дърворезби и линии в по-тъмна сянка на същото зелено. Това накара Джейд да се почувства странно спокойно. И закотвена, някак си, сякаш принадлежеше тук. Може би беше заради дървените мебели. Тя погледна към Роуан, която се оглеждаше и грациозното й тяло бавно се отпускаше. Роуан се усмихна и срещна погледа й. Тя кимна веднъж.
- Да.
Джейд се наслади на момента си на слава, от това, че е била права два пъти през последните пет минути... и след това си спомни за куфара.
- Нека видим останалата част от къщата. - каза тя, бързайки. - Аз ще поема горния етаж, вие огледайте тук.
- Просто искаш най-хубавата стая. - Кастрел каза.
Джейд я игнорира, бързайки нагоре по широкия, постлан килим по стълбите. Имаше много спални, и всяка една от тях беше пълна с много стаи. Но въпреки това, тя не искаше най-хубавата, просто най-отдалечената.
В самия край на коридора имаше стая, боядисана в морско-синьо. Джейд блъсна вратата след себе си и сложи куфара на леглото. Задържайки дъха си, тя отвори куфара.
Ох. О, не. О, не...
Три минути по-късно, тя чу звука от отварянето на вратата зад нея, но това не я интересуваше достатъчно, за да се обърне.
- Какво правиш? - гласа на Кастрел се чу.
Джейд погледна нагоре от нейните обезумели усилия да възкреси двете котенца, които държеше.
- Те са мъртви! - прорида тя.
- Е, какво очакваше? Те трябва да дишат, идиотке. Как очакваше да издържат два дни пътуване?
Джейд подсмръкна.
- Роуан ти каза, че можеш да вземеш само едно.
Джейд подсмъркна по-силно и я погледна.
- Знам. Затова сложих тези двете в куфара. - тя хлъцна. - Поне Тайги е добре. - Тя падна на колене и бръкна в носилката за котката, за да се убеди, че е добре. Ушите му бяха пригладени назад, златните му очи блестяха зад маската от черна козина. Той изсъска и Джейд се изправи. Той беше добре.
- За пет долара ще се погрижа за мъртвите. - Кастрел каза.
- Не! - Джейд подскочи и се премести защитнически пред тях, дращейки с нокти.
- Не по този начин. - Кастрел каза, обидено. - Не ям отпадъци. Виж, ако не се отървеш от тях по някакъв начин, Роуан ще разбере. За Бога, момиче ти си вампир. - добави тя когато Джейд притисна обездвижените тела към гърдите си. - Дръж се като такъв.
- Искам да ги погребем. - каза Джейд. - Трябва да имат погребение.
Кастрел размърда очите си и тръгна. Джейд уви малките трупове в якето си и тръгна на пръсти след нея. Лопата, помисли си тя. Сега къде може да има такава?
Държейки очите си отворени за Роуан, тя се замота из първия етаж. Всички стаи изглеждаха като хола: внушителни и елегантни. Кухнята беше огромна. Имаше отворена камина и навес зад задната врата за пране на бельо. Също така имаше врата, водеща към мазето.
Джейд започна да слиза непринудено надолу по стълбите. Не можеше да включи лампата, защото й трябваха двете ръце, за да може да държи котенцата. И, заради котенцата, тя не можеше да вижда краката си. Тя трябваше да усеща следващото стъпало с пръста на крака си. В дъното на стълбите пръстът й откри нещо меко, леко жилаво. Блокираше пътя.
Бавно Джейд изви врата си над якето и погледна надолу.
Тук беше леко осветено. Но това, което виждаше, приличаше на купчина от стари дрехи. Струпана купчина.
Джейд започваше да чувства, че нещо е никак наред. Тя побутна купчината с дрехи с единия си пръст. Леко се помръдна. Джейд си пое дълбок дъх и побутна по-силно. Беше едно парче. Претърколи се. Джейд погледна надолу, вдиша бързо за момент и изкрещя.
Добър, пронизителен, привличащ вниманието писък. Тя добави мисловно съобщение, телепатичния еквивалент на сирена.
- Роуан! Кастрел! Веднага елате тук!
Двадесет секунди по-късно осветлението в мазето се включи и Роуан и Кастрел нахълтаха шумно надолу по стълбите.
- Казах ви вече хиляда пъти. - Роуан казваше през зъбите си. - Не използваме нашите... - тя спря, гледайки надолу.
- Мисля, че е леля Опал. - каза Джейд.
- Не изглежда много добре. - каза Кастрел, надничайки над рамото на Роуан.
- О, Божичко. - каза Роуан и седна.
Пра-леля Опал беше мумия. Кожата й беше изсушена: жълто-кафява, твърда и гладка. Почти блестяща. И кожата беше единственото нещо, което беше останало по нея, само кожеста обвивка върху костите й. Нямаше никаква коса. Отворите за очите й бяха тъмни дупки, в които имаше изсъхнала тъкан. Носът й го нямаше.
- Горката леля. - Роуан каза. Кафявите й очи бяха мокри.
