После се присъединих към съучениците си, наблюдавайки как останалите получават своите татуировки. Стоях още два часа права, но не ми пречеше. Мозъкът ми продължаваше да превърта събитията от днес. Вече бях пазител. Истински, действителен пазител. С това идваха и въпросите. Какво щеше да последва? Щяха ли резултатите ми да са достатъчно високи, за да заличат лошото поведение от досието ми? Щях ли да стана пазител на Лиса? Ами Виктор? Дмитрий? Размърдах се неспокойно, когато цялата тежест на церемонията по завършването се стовари върху мен. Не само заради Дмитрий или Виктор. Заради мен и това, което ми предстоеше в остатъка от живота ми. Учлището свърши. Нямаше повече да ме следят учители, които да поправят всяка моя грешка. Всяко едно решение щеше да бъде мое, когато се озовех навън, защитавайки някого. Мороите и по-младите дампири щяха да ме гледат с уважение. И вече нямаше да се наслаждавам на лукса да тренирам една минута и цял ден да се излежавам в стаята си. Вече нямаше да пропускам часовете. Щях да съм на работа непрестанно. Мисълта ме потискаше, натискът се оказа много силен. Завършването за мен винаги бе равнозначно на свобода. Сеа обаче не бях толкова сигурна. Каква ли нова форма щеше да приеме живота ми? Кой щеше да вземе решението? И как щях да се добера до Виктор, ако ме назначаха за пазител на някой друг, а не на Лиса?
На другият край на стаята, сред публиката, стоеше Лиса. Очите й бяха изпълнени с гордост, като на майка ми, и тя се усмихна, когато погледите ни се срещнаха. „Разкарай тая физиономия”, смъмри ме тя. „Не трябва да си толкова напрегната, не и днес. Празнувай.” Знаех, че е права. Щях да се справя с всичко, което ми предстоеше. Тревогите ми, много на брой, можеха да почакат още един ден — особено когато приповдигнатото настроение на приятелите и семейството ми подсказваше, че ЩЕ празнувам. Ейб, с влиянието, което притежаваше, бе подсигурил малка банкетна зала и бе организирал парти за мен, което повече подхождаше на някой дебютант от кралското обкръжение, отколкото на някой незначителен, безразсъден дампир.
Преди събитието се преоблякох отново. Модните дрешки изглеждаха по-подходящи за купон, отколкото сериозното облекло, което носех на церемонията. Облякох смарагдова рокля с къси ръкави и сложих на врата си назара, въпреки че не подхождаше на дрехата. Назарът представляваше малък амулет, който приличаше на око, оградено от няколко кръга в различни нюанси на синьото. В Турция, родината на Ейб, имаше поверие, че предпазва от лоши неща. Преди много години го беше дал на майка ми, а сега тя го даде на мен. Когато си сложих грим и разресах сплетената си коса, пускайки я свободно на вълни (защото татуировките ми изобщо не подхождаха на роклята), едва ли изглеждах като някой способен да се бие с чудовища или дори само да удари плесница. Не, не беше съвсем вярно, осъзнах миг по-късно. В огледалото видях кафявите ми очи, сякаш обладани от духове. В тях се четеше болка; болка от загубата, която дори и най-прекрасната рокля и грим нямаше как да заличат.
Пренебрегнах мислите и се отправих към партито, като случайно налетях на Ейдриън, още щом прекрачих прага на стаята си. Без да продума, той ме придърпа в прегръдките си и ме успокои с целувка. Хвана ме съвсем неподготвена. Разбира се. Безсмъртните същества не можеха да ме изненадат, ала един лекомислен морой успяваше. И каква целувка само, направо се почувствах виновна, че така се отдадох. В началото на връзката ни имах опасения, но повечето изчезнаха с времето. След като го бях наблюдавала как флиртува безсрамно толкова дълго, не очаквах да бъде така отдаден на връзката ни. Не очаквах и че чувствата ми към нещо ще се засилят — струваше ми се противоречиво, защото все още обичах Дмитрий и обмислях невъзможни начини да го спася. Засмях се, когато Ейдриън се отдръпна. Няколко млади морои се бяха спрели наблизо и ни наблюдаваха. В наши дни не беше необичайно морой да излиза с дампир, но печално известното дампирско момиче да се среща с най-близкия племенник на моройската кралица? Това вече беше неприемливо — като се имаше предвид колко много ме мрази кралица Татяна. По време на последната ни среща имаше само няколко свидетели, чули как ми крещи да оставя Ейдриън на мира, и въпреки това мълвата се носеше наоколо.
— Харесва ли ви представлението? — попитах воайорите. Разбрали, че са заловени на местопрестъплението, моройските хлапета побързаха да се разкарат. Обърнах се към Ейдриън и се усмихнах. — Какво беше това? Стори ми се, че целувката е прекалено интимна за публично място.
— Това, — каза той тържествено, — е наградата ти, че срита толкова задници на изпитите. — Спря за миг. — И защото изглеждаш зашеметяващо секси в тази рокля.
Погледнах го подозрително.
— Награда, а? Приятелят на Мередит й подари диамантени обеци.
Хвана ме за ръката и безгрижно сви рамене, когато тръгнахме към тържеството.
— Искаш диаманти? Ще ти дам диаманти. Ще те окъпя в диаманти. По дяволите, ще ти купя мантия, направена от диаманти. И пак няма да е достатъчно.
