— Брей, брей — каза той и се отдръпна назад леко изчервен. — Разбира се, че ти ще си единственото момиче, което се разнежва само при мисълта за убийства. Дори не ми се мисли какво се случва, когато с Ивашков сте насаме.
— Кой го казва само. Гориш от желание да се измъкнеш оттук.
Кристиан вдигна рамене в знак на съгласие. Съществуваше стандартно правило в нашия свят: пазителите защитаваха мороите. Мороите не се намесваха в битките. И въпреки това след скорошните нападения на стригоите много морои — въпреки че не бяха мнозинство — започнаха да водят спорове, че е време мороите да се намесят и да помагат на пазителите. Тези, които си служеха с огъня като Кристиан, бяха ценни на практика, защото изгарянето е един от начините за убиване на стригои (наред с пробождането с кол и обезглавяването). Възможността мороите да бъдат обучавани наскоро бе забранена от правителството на мороите, но забраната не спря част от мороите, които продължиха да се упражняват тайно. Кристиан бе единият от тях. Погледнах настрани от него и замигах от възхищение. С него имаше още някой, когото забелязах едва сега. Джил Мастрано се носеше около него като сянка. Една от мороите зайци — е, скоро щеше да е второкурсничка — Джил също бе изявила желание да се научи да се бие. Беше се превърнала в нещо като студентка на Кристиан.
— Здравей, Джил, — усмихнах й се топло. — Благодаря ти, че дойде.
Джил се изчерви. Беше решила да се научи да се защитава сама, но се притесняваше от околните — особено от „знаменитости” като мен. Клатушкането напред-назад беше израз на нервната й реакция.
— Трябваше да дойда, — рече тя и отмести дългата си, светло кафява коса от лицето. Къдриците стърчаха настрани. — Искам да кажа, толкова е готино това, което направи. На изпита. Всички бяха удивени. Чух един от пазителите да казва, че никога не са виждали някой като теб, и когато Кристиан ме попита искам ли да дойда, разбира се, се съгласих. О! — Светло зелените й очи се разшириха. — Дори не те поздравих. Съжалявам. Поздравления.
Почувствах топлина и замаяна. Сигурно щяха да ми отнемат статута на суров пазител, ако продължавах да се разнежвам така.
— Благодаря. Е, вече готови ли сте да се изправите срещу армия стригои?
— Скоро, — отвърна Кристиан. — Но може да се нуждаем от подкрепата ти. — Беше наясно, че стригоите не са в тяхната категория. Огнената му магия ми бе помагала много, но на самия него? Щеше да е различно.
Двамата с Джил се учеха да използват магията за нападение, и когато имах свободни часове, им бях показала някои бойни движения. Лицето на Джил помръкна.
— Ще трябва да спра, когато Кристиан си тръгне.
Обърнах се към него. Не се изненадах, че смята да напусне. Всички щяхме да си отидем.
— Какво смяташ да правиш със себе си? — попитах го.
Той вдигна рамене.
— Ще отида в Двореца с вас. Леля Таша каза, че ще си „поговорим” за бъдещето ми. — Той се намръщи.
Каквито и да бяха плановете му, изглежда не съвпадаха с тези на Таша. Повечето морои с благородно потекло щяха да продължат обучението си в колежи. Не бях сигурна какво си беше наумил Кристиан. Практиката беше новодипломиралите се пазители да посетят кралския дворец, за да получат напътствия и назначенията си. Бяхме задължени да напуснем Академията до няколко дни. Проследих втренчения поглед на Кристиан и на другия край на стаята видях леля му, която, Господ да ми е на помощ, разговаряше с Ейб. Таша Озера беше към края на двайсетте си години, със същата лъскава черна коса и ледено сини очи, каквито имаше и Кристиан. Обаче красивото й лице беше обезобразено, като от едната страна имаше ужасяващи белези — резултат от нараняванията, предизвикани от родителите на Кристиан. Дмитрий бе превърнат в стригой против волята си, но семейстов Озера сами бяха избрали да бъдат превърнати, за да се сдобият със безсмъртие. Иронично — пазителите бяха отнели живота им, когато ги заловили. Таша се грижеше за Кристиан (когато не ходеше на училище) и беше един от лидерите на движението, подкрепящо идеята мороите да се научат да се борят срещу стригоите. Белязана или не, пак й се възхищавах и я намирах за красива. По фриволното поведение на баща ми си личеше, че сме на едно мнение. Той й наля чаша шампанско и каза нешо, което я накара да се засмее. Тя се наведе към него, сякаш му споделяше тайна и той също се засмя в отговор. Ченето ми падна. Дори оттук беше очевидно, че флиртуват.
— Мили Боже, — потръпнах и бързо се обърнах пак към Кристиан и Джил.
Кристиан се разкъсваше между моето неудобство и собственото си нежелание да гледа как жената, която уважаваше като собствена майка, омайва моя баща гангстер. Миг по-късно изражението на Кристиан се смекчи, когато той се обърна към Джил и продължи разговора ни.
— Хей, нямаш нужда от мен. Ще си намериш някой друг. И сама ще се сдобиеш със собствен клуб на супергероите, още преди да се усетиш.
