— Моята скъпа майка — промърмори.
Наистина, тя беше. Сега, след като ми я посочи, можех съвсем ясно да разпозная чертите на Даниела. Тя хвърли факлата в огнището и то лумна като по време на празненствата за Четвърти юли. Някой сигурно бе потопил дървото в бензин или в руска водка. А може и в двете. Нищо чудно, че останалите гости стояха на разстояние. Даниела се сля с тълпата и друга жена пристъпи напред с поднос със златни бокали. Обикаляше кръга и подаваше на всеки по една чаша. Когато свършиха, се появи друга жена с поднос.
Докато раздаваха чашите, Антъни поясни:
— Сега ще вдигнем тост за мъртвите, така че духовете им да напуснат тази земя и да намерят покой.
Размърдах се притеснено. Хората говореха за неспокойни духове и мъртви души, които да намерят покой, без наистина да разбират какво означава това. Когато си целунат от сянката, можеш да виждаш призраците на тези, които не са намерили покой. Беше ми нужно дълго време, за да се науча да контролирам тази способност и да не ги виждам. Те винаги бяха около мен; трябваше доста да поработя, за да ги блокирам. Запитах се какво ли щях да видя в този миг, ако отворя защитните стени. Дали духовете на убитите в нощната атака на Дмитрий бяха около нас?
Ейдриън помириса чашата си веднага щом му я връчиха и се намръщи. За миг ме обзе паника, докато не помирисах своята.
— Вино. Слава Богу — прошепнах му. — От изражението на лицето ти си помислих, че е кръв. — Спомних си колко много мразеше кръвта, която не беше директно от източника.
— Не — промърмори той в отговор. — Евтино вино.
След като всички се сдобиха с чаша вино, Антъни вдигна своята над главата си с две ръце. С огъня пред него, това му придаваше почти зловещ, неземен вид.
— Пием за Присила Вода — каза той.
Поднесе златната чаша към устните си и отпи малка глътка. Всички останали сториха същото, с изключение на Ейдриън. Той гаврътна своята до половината, без да се церемони много с евтиното вино. Антъни отново вдигна чашата над главата си.
— Пием за Джеймс Уилкет.
Докато повтарях, осъзнах, че Джеймс Уилкет беше името на един от пазителите на Присила. Тези откачени кралски особи наистина показваха уважение към дампирите. Едно по едно бяха изредени имената на останалите убити пазители, но аз отпивах само малки глътки, защото исках главата ми да бъде бистра тази нощ. Бях напълно сигурна, че когато се стигна до края на списъка, Ейдриън се правеше, че отпива, защото отдавна бе пресушил чашата си.
Когато Антъни свърши с изброяването на загиналите, вдигна отново чашата си и приближи към пламтящия огън, заради който в залата бе станало неприятно горещо. Гърбът на роклята ми беше влажен от пот.
— За всички онези, погубени от огромното зло. Ние почитаме вашите души и се надяваме, че те ще намерят покой в по-добрия свят. — След тези думи Антъни изля остатъка от виното си в огъня.
Всички тези приказки за духове, останали да бродят по земята, със сигурност не се връзваха особено с обичайните християнски вярвания за живота след смъртта, които доминираха в религията на мороите. Това ме накара да се запитам колко стара е тази церемония. Отново изпитах желание да сваля бариерите си и да видя дали край нас витаят духовете на загиналите, но се боях от това, което щях да открия. Освен това се разсеях, когато всички започнаха да изливат остатъците от виното си в пламъците. Приближаваха един по един, движейки се по часовниковата стрелка. Докато траеше тази церемония, наоколо се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от пращенето на дърветата в огнището. Всички бяха вперили почтителен взор в пламъците.
Когато дойде моят ред, с усилие се овладях да не треперя. Не бях забравила, че Ейдриън ме вкара тайно тук. Не присъстваха дори по-низкостоящи морои, камо ли дампири. Какво щяха да направят, ако ме разкриеха? Да обявят, че мястото е осквернено? Да ме линчуват? Да ме хвърлят в огъня?
Слава Богу, страховете ми не се оправдаха. Никой не каза, нито направи нещо необичайно, докато изливах виното си в огъня, а миг по-късно напред пристъпи Ейдриън. Аз се скрих зад Лиса. Когато всички изпълниха ритуала, останахме мълчаливи за миг като последен знак на почит към мъртвите. Тъй като бях наблюдавала отвличането на Лиса и последвалата спасителна мисия през съзнанието й, имах да мисля за много мъртви. Трябваше доста дълго да мълча, за да им отдам дължимата почит.
Сякаш по друг невидим сигнал кръгът се разпръсна и напрежението се разсея. Присъстващите отново образуваха малки групи, както по време на всяко друго парти, макар че забелязах сълзи по лицата на мнозина.
— Изглежда, много хора оплакват Присила — отбелязах.
Ейдриън се извърна към масата, която по мистериозен начин бе подредена по време на церемонията. Беше разположена до стената в дъното и бе отрупана с плодове, сирена и бутилки вино. Естествено той си наля чаша вино.
— Не
— Трудно ми е да повярвам, че плачат за дампирите — изтъкнах. — Никой тук дори не ги познава.
— Грешиш — възрази Ейдриън.
Лиса тутакси разбра какво иска да каже.
