Духовна връзка полностью

— Повечето от тези, които са участвали в спасителната мисия, са били пазители на отделни морои. Не е възможно всички да са били от дворцовите пазители.

Тя беше права. В склада имаше твърде много пазители. Мнозина от тези морои бяха изгубили личните си пазители, с които са били близки. Въпреки презрението, което обикновено изпитвах към всички тези кралски особи, предполагах, че навярно някои от тях са се били сприятелили с телохранителите си.

— Много скучно парти — разнесе се глас наблизо. Обърнахме се и видяхме Кристиан, който най-сетне бе успял да се приближи към нас. — Не ми стана ясно дали присъстваме на погребална церемония, или призоваваме дявола. Май и в двата случая не беше особено успешен опит.

— Престани — скастрих го, изненадана от острия си тон. — Миналата нощ онези хора умряха заради теб. Каквото и да представлява това, в крайна сметка е знак на уважение към тях.

Кристиан тутакси доби сериозен вид.

— Права си.

До мен Лиса засия вътрешно, когато го видя. Преживеният ужас ги бе сближил и аз си припомних взаимната им нежност, докато пътуваха обратно. Тя го погледна топло, а в отговор той й се усмихна несигурно. Може би от всичко това щеше да излезе и нещо добро. Може би двамата щяха да успеят да разрешат проблемите помежду си.

Или може би не.

Ейдриън се ухили.

— Хей, радвам се, че успя да дойдеш.

За миг си помислих, че говори на Кристиан. Сетне погледнах и видях едно момиче с маска на паун, което се присъедини към нас. Сред цялото това многообразие на хора с маски не бях забелязала, че тя е застанала подчертано близо до нас. Вгледах се в нея и в първия миг различих само сини очи и златисти къдрици, сетне я познах. Мия.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Ейдриън ме снабди с парола.

Той изглеждаше много доволен от себе си.

— Виждаш ли? — усмихна ми се. — Казах ти, че съм се погрижил да ти хареса. Цялата банда е тук. Почти.

— Това е едно от най-шантавите неща, които съм виждала — заяви Мия и се огледа. — Не разбирам защо трябва да е някаква супертайна, че хората, които са загинали заради други, се честват като герои. Защо не могат да почакат до погребалната церемония?

Ейдриън сви рамене.

— Казах ти. Това е древна церемония. Пренесена е тук от Стария свят и тези хора смятат, че е важна. Доколкото съм чувал, някога е била много по-зрелищна. Това тук е модернизираната версия.

В този миг осъзнах, че Лиса не е промълвила нито дума, откакто забелязахме, че Кристиан е дошъл с Мия. Отворих сетивата си за връзката и усетих прилив на ревност и яд. Все още бях убедена, че Мия е една от последните, с които Кристиан би искал да има нещо общо. (Добре де, беше ми трудно да си представя, че той ще се забърка с която и да било. Бях убедена, че двамата с Лиса са създадени един за друг и завинаги ще останат свързани.) Макар че Лиса май не можеше да го разбере. Единственото, което виждаше, е, че той постоянно се мотае с други момичета. Докато разговорът ни продължаваше, държанието на Лиса ставаше все по-студено и приятелските погледи, които Кристиан й хвърляше, започнаха да избледняват.

— Значи е истина? — попита Мия, очевидно неподозираща за драмата, разиграваща се под носа й. — Наистина ли Дмитрий… се е върнал?

Двете с Лиса се спогледахме.

— Да — отвърнах твърдо. — Той е дампир, но никой не ни вярва. Защото са идиоти.

— Нормално е, малък дампир. — Тонът на Ейдриън беше нежен, въпреки че явно темата го притесняваше. — Не можеш да очакваш всички незабавно да повярват.

— Но те наистина са идиоти — избухна Лиса. — Всеки, който го види и говори с него, веднага ще разбере, че той не е стригой. Настоявам да го освободят, така че всички да могат да се уверят със собствените си очи.

Искаше ми се тя да настоява малко повече аз да го видя, но сега не беше моментът да говорим за това. Огледах залата и се запитах дали на някого от присъстващите тук тази нощ ще му бъде трудно да повярва, че Дмитрий вече не е стригой, само защото бе виновен за смъртта на обичните му. Той не е можел да се контролира, но това нямаше да върне мъртвите.

Към притеснението на Лиса от близостта на Кристиан се прибави и безпокойство. Искаше да си тръгне и да провери как е Дмитрий.

— Колко дълго трябва да останем тук? Има ли още…

— Коя, по дяволите, си ти?

Малката ни групичка се обърна като един. Антъни стоеше до нас. Тъй като повечето бяхме тук нелегално, въпросът му би могъл да е отправен към всеки от нас. Но имайки предвид накъде бе втренчен погледът му, нямаше съмнение към кого се обръщаше.

Говореше на мен.

— Ти не си морой! — продължи той. Не крещеше, но определено привлече вниманието на застаналите близо до нас. — Ти си Роуз Хатауей, нали? Как смееш ти с нечистата си кръв да скверниш светостта на нашата…

— Достатъчно — прозвуча внезапно величествен глас. — Аз ще се погрижа оттук нататък.