Нико я поглежда остро, очите му блестят. Изведнъж Мей си казва, че всъщност изобщо не изглежда пиян, но нейната глава е замаяна. Ще се скарат ли сега? Пред съседите? Наистина ли? Мей започва да се оглежда за дамската си чанта, посяга да прибере бебефона и едва тогава вижда, че все още е включен в контакта, така че се пресята да го издърпа от стената, докато осъзнава как през цялото време всички са вперили погледи в дебелия ѝ задник. Ами нека. Чувства как се съюзяват срещу нея, сякаш са решили, че им разваля удоволствието. Усеща как сълзите парят в очите ѝ, но не им позволява да потекат. Не иска да избухне в плач пред всички. Синтия и Греъм не знаят нищо за следродилната ѝ депресия. Няма да я разберат. Мей и Нико не са казвали на никого за това, дори на родителите на Мей. Или поне така си мисли Нико. В действителност Мей наскоро беше споделила с майка си. Майка ѝ няма да каже на никого, дори на баща ѝ. Мей не иска никой друг да знае, а подозира, че и Нико не иска да се разчува за това, въпреки че не го беше признавал на глас. Но цялото това преструване я изтощава и я кара да се чувства като някаква измамница.
Докато все още е с гръб към останалите, тя чува как Нико изведнъж се съгласява с нея.
— Права си — казва той. — Стана късно, трябва да тръгваме.
Мей се обръща и отмята косата от очите си. Усмихва се насила:
— Следващият път е наш ред да ви поканим.
И добавя наум: „Заповядайте вкъщи, където живеем заедно с детето си. Надявам се да плаче цяла нощ и да ви съсипе вечерта. Ще гледам да ви поканя точно когато ѝ никнат зъби.“.
Тръгват си почти веднага след това. Само двамата са и нямат бебешки арсенал за събиране — освен бебефона, който Мей набутва в дамската си чанта. Мей и Нико си казват довиждане с домакините — Синтия е видимо недоволна от внезапното им тръгване — и се отправят към външната врата, после излизат на алеята пред къщата на Греъм и Синтия и няколко крачки по-надолу вече са на алеята пред собствената си врата, защото двете къщи са залепени една за друга, с обща стена. Мей върви пред Нико и не казва нищо. Може и да не му каже нищо повече тази вечер. Тя изкачва стъпалата на верандата и замръзва намясто.
— Какво има? — пита Нико, докато я настига.
Гласът му звучи напрегнато.
Мей гледа пред себе си с широко отворени очи. Входната врата е открехната.
— Сигурна съм, че я заключих! — извиква Мей, а гласът ѝ прозвучава пискливо от напрежение.
— Успокой се — казва Нико. — Може да си забравила. Доста пи.
Но Мей не го чува. Тя изтичва нагоре по стълбите и по коридора към стаята на бебето, докато Нико върви след нея.
Когато влиза и вижда празното креватче, изпищява.
Мей усеща писъка първо в главата си, а сетне го чува как отеква от стените — писъкът ѝ е навсякъде. След това млъква и остава неподвижна пред празното креватче с ръка на устата. Нико тромаво обръща ключа за осветлението и лампата светва. Двамата с широко отворени очи гледат празното креватче, в което би трябвало да бъде бебето им. Невъзможно е да не е там. Няма как Кора да е успяла да излезе сама от креватчето. Тя е едва на шест месеца.
— Обади се на полицията — прошепва Мей.
После повръща, навежда се напред и повръщаното изригва между пръстите ѝ право върху дървения под. Детската стая, боядисана в нежен масленожълт цвят и декорирана с рисунки на подскачащи агънца, мигновено се изпълва с мирис на повръщано и паника.
Нико не помръдва. Мей го поглежда ужасено. Той е парализиран, в шок, и гледа празното креватче така, сякаш не може да повярва. Мей вижда паниката и вината в погледа му и надава вой — ужасяващ, пронизителен звук, подобно на ранено животно.
Нико все така не помръдва. Мей се изстрелва по коридора към спалнята им, грабва телефона от нощното шкафче и набира 911, ръцете ѝ треперят и цапат целия апарат с повръщано. Докато го прави, гледа Нико в детската стая в отсрещния край на коридора. Той идва на себе си. Прави първата крачка и излиза от полезрението ѝ; чува го как бързо обикаля втория етаж, докато тя е вперила поглед в празното креватче в отсрещния край на коридора. Нико проверява банята, после минава покрай нея на път за другата стая в края на коридора, която са направили на кабинет. Но докато той прави това, Мей по някакъв абстрактен начин си задава въпроса защо проверява точно там. Все едно половината от ума ѝ се е откъснала от останалата част от нея и е започнала да обмисля нещата логично. Няма как бебето да излезе от креватчето си и да започне да пълзи из стаите, за да се скрие. Тя не е нито в банята, нито в кабинета.
Някой я е отвлякъл.
Когато операторът на спешната линия отговаря на обаждането, Мей изкрещява:
— Някой е отвлякъл бебето ни!
Едва успява да се успокои дотолкова, че да отговори на въпросите му. Операторът я уведомява, че към тях вече пътува екип.
