— Дали искаш да прекараш остатъка от живота си сред населението на затворите, където от време на време някой може да ти направи свирка, или да изкараш идващите петнадесет години изолиран в килия на смъртник и след това да умреш от инжекцията с отрова.
— Ама аз съм невинен.
— Разбира се. Обаче за съжаление доказателствата сочат нещо друго.
— Всички са косвени. Откровени лъжи.
— А какво ще кажеш за разпечатките на телефонните разговори, които съвпадат напълно с показанията, дадени от Клайв и Дерек пред полицаите? Те казаха, че това са обажданията ти да провериш дали са на път, за да убият Лора, и по времето, когато са се връщали след деянието.
Мускулите на челюстта му се стегнаха. Джони Уейн не обичаше да обсъжда факти.
— Ами четирите застраховки живот, които си сключил на нейно име през последните петнадесет месеца? Триста и петдесет хиляди долара, Джони!
— Много хора правят скъпи застраховки на съпрузите и съпругите си.
— Обясни ми тогава, защо им е на Дерек и Клайв да разправят, че си ги наел да убият Лора и че ще им дадеш десет процента от застраховката?
— Защото се опитват да си отърват задниците.
— Ако не си ги наел, защо ще я убиват? Та те дори не са я познавали.
— Защо, защо. За какво ми задаваш тези тъпи въпроси? Нали уж си ми адвокат?
Трябваше да донеса аудио записа, но реших да не го притискам много. Дерек и Клайв, главорезите, които беше наел, се огънаха веднага на разпита. Направиха пълни признания и казаха на полицията, че ги е наел Джони Уейн. Полицията ги оборудва с касетофони и ги изпрати да се срещнат с Джони Уейн, който заговорил свободно за убийството и парите. Когато за пръв път му пуснах записа, лицето му придоби доста странен цвят.
— Изслушай ме — казах аз. — Част от работата на адвоката е да дава добри съвети на своя клиент. Моят съвет е, че прокуратурата може да прати магаре за прокурор и пак да те осъди за това убийство. Доказателствата са съкрушителни, убийството е извършено по особено жесток начин и малкият ти син е бил очевидец. Моят съвет гласи, че вероятността да отнесеш смъртна присъда е почти стопроцентова.
— Никого не съм убил — отговори той.
— Може и да не си, но тя щеше още да е жива, ако не беше ти. Съдебните заседатели ще ти подирят сметка.
— Значи трябва да прекарам остатъка от живота си в затвора заради престъпление, което не съм извършил?
— Можеш да приемеш предложението им и да се признаеш за виновен, или ще бъдеш съден.
— С адвокат, който смята, че съм виновен.
— Не обвинявай мен. Аз просто ти казвам честно мнението си за това какъв ще е според мен резултатът. Би трябвало да си ми благодарен. Тъща ти и тъст ти не вярват в смъртното наказание, както впрочем и аз. Те си мислят, че ако те намерят за виновен и те осъдят на смърт, присъдата ще тегне на тяхната съвест. Тъкмо те убедиха окръжния прокурор да ти направи това предложение.
— Лицемерни тъпаци — подхвърли Джони Уейн.
Дощя ми се да го плесна циганската. Джеймс и Рита Милър, родителите на неговата красива и невинна млада съпруга, бяха едни от най-милите хора, на които съм попадал. Джеймс Милър ми разказа, че Лора се запознала с Джони, докато учела в колежа „Карсън-Нюман“ — малко училище в Джеферсън Сити само на десет километра оттук. Джони Уейн, който следвал там задочно, бил постоянно присъствие в Баптисткия студентски съюз, място, където се събирали студентите баптисти. Там измамил Лора за дълбоките си християнски убеждения. Джеймс и Рита й казали, че са загрижени, но се доверили на преценката й. Джони Уейн изглеждал интелигентен и се държал така, сякаш я обичал. Те изобщо не предполагали, че под грижливо поддържаната външност и зад непринудената усмивка се крие чудовище. Скоро след сватбата в брака им се появили пукнатини и той започнал бавно, но сигурно да се руши. Скоро след третата им годишнина Джони изоставил Лора заради друга жена и се преместил в Северна Каролина. Бил в някакъв бар в Шарлот с бременната си в третия месец приятелка през нощта, когато Лора била убита.
Погледнах Джони Уейн и си представих как кокалчетата на пестницата ми се забиват в зъбите му. Картина, която ми подейства успокояващо.
— Е, какво избираш? — попитах. — Трябва да знам отговора ти, защото след два часа трябва да сме в съда.
— Трябва ми още време, за да обмисля всичко.
— Не ти трябва никакво време. Или приемаш, или се отказваш.
Ръката му се вдигна към носа и той се зае с противния си навик да притиска ноздрите си с палец и показалец. Стиска и задържа. Пуска. Стиска и задържа. Пуска.
След трикратно изпълнение на упражнението изсумтя:
— Мамка му, ще го направя. Давай, хвърли ме на вълците.
— Умно решение — отвърнах. — Първото от много време.
— Приключихме ли?
— Защо? Да не би да бързаш?
— Трябва да се изсера. Сигурно е от наденицата, с която ни тъпчат тук.
Гласът му и лицето му бяха безизразни. Не си беше дал труда да попита как ще се отрази това на сина му. От месеци не беше споменавал момчето.
