Сега Серж беше над седемдесетте, все още висок и слаб, но Майката природа беше започнала да го извива като стара топола на силен вятър. Огромните му ръце бяха осеяни с големи старчески петна, изтънялата му горна устна се беше превърнала в тънка черта над протезите и човек имаше усещането, че постоянно се зъби. Катарамата на оръжейния му колан беше пет сантиметра над пъпа, но на него нямаше кобур с пистолет. Беше въоръжен единствено с палка и флакон лютив спрей.
— Как е? — попитах, докато минавах през детектора за метал.
— Скапано — изръмжа той. — Чувам, че Джони Уейн днес ще вдигне бяло знаме.
Шерифската служба е по-голяма клюкарница от кръжок по плетене. Серж винаги знаеше какво става, понякога дори много преди да се случи.
— Добрите новини имат криле — подхвърлих.
— Не мога да повярвам, че не го осъдиха на смърт.
— Мамка му, Серж, та той е невинен. Просто системата го смаза.
— Невинен? Виж ми окото. Никой от тези, които представляваш, не е невинен.
Понечих да мина покрай Серж и да тръгна към асансьора, но той ме хвана за ръката. Възлестите му пръсти се забиха дълбоко в бицепса ми.
— Знаеш ли какво искам да видя? — възкликна. — Искам да видя този проклет кучи син на бесилката на камион с платформа ей тук пред съдебната палата. Ето това искам да видя. Дори съм готов да си купя билет.
Това беше преобладаващото усещане в обществото. Единствената вина на Лора Нийл, съпруга и жертва на Джони Уейн, беше, че си е избрала лош мъж. Тя беше начална учителка и се ползваше с много добро име. Родителите й бяха прилични и работливи хора, а брат й преподаваше в университета. Хората искаха да видят Джони Уейн изгорен на клада, а аз имах усещането, че повечето нямаше да имат нищо против да видят и неговият адвокат да се превръща в огнена факла.
Издърпах ръката си от хватката на Серж и поех по страничното стълбище към втория етаж. Там имаше десетина души, — въртяха се пред съдебната зала и разговаряха полугласно. Всичко беше черно-бяло и изпитах усещането, че съм попаднал на снимачната площадка на „Дванадесет разгневени мъже“.
Прекрачих в съдебната зала на съдия Айвън Глас и се огледах. Нямаше нито съдия, нито съдебен пристав, нито писар.
— Къде е негова чест? — попитах Лиза Мейерс, помощник окръжния прокурор, на която беше възложено да повдигне обвинение на Джони Уейн. Тя седеше на прокурорската маса и съзерцаваше ноктите си.
— В покоите си. Не е в добро настроение.
Вече над тридесет години Глас беше прословут пияница и женкар. Имаше зад гърба си два развода, главно заради влечението си към по-млади жени, но добрите хорица от Първи съдебен окръг май нямаха нищо против и си го избираха на всеки осем години. Глас-старши също бил техен съдия, както и баща му преди него. Затова Глас често казваше, че съдийският стол му се полага по наследство.
Сред адвокатите беше известен като Иван Грозни заради пълната липса на съчувствие към подзащитните и защото се отнасяше към адвокатите също толкова зле, колкото към техните клиенти. Беше станал с гъза нагоре още от завършването на правния факултет. Първия път, когато се озовах в неговия съд, той вкара в затвора един възрастен мъж, защото не можеше да плати съдебните си разноски. Знаех, че онова, което прави, е нередно — затворите за длъжници отдавна са обявени за незаконни, но той, изглежда, си правеше, каквото иска, без да му пука за закона. Направих някои проучвания и открих, че го прави от години. Написах му писмо и поисках да спре. Той ми отговори, че младите адвокати трябва да си гледат професията, а не да си навират гагата, дето не й е работа. Затова заведох дело срещу окръга, защото позволява на свой служител да нарушава конституцията, докато изпълнява служебните си задължения. Когато приключих, окръгът трябваше да изплати близо милион долара на хора, които Глас беше вкарал незаконно в затвора. По време на делото той се чувстваше доста неловко, а после ме намрази и един от начините да си отмъщава беше да ме назначава за защитник на хора като Джони Уейн Нийл.
Съдебната зала беше напрегната и мрачна. Медийните лешояди вече бяха накацали в отделението на съдебните заседатели. Джеймс и Рита Милър, тъстът и тъщата на Джони Уейн, седяха на първия ред. Рита плачеше, а Джеймс отвърна очи, когато се опитах да уловя погледа му.
Отидох до масата на защитата, за да изчакам съдията — той цъфна с черната си тога чак след половин час. Не много дългата му коса беше снежнобяла и чорлава. Носеше тъмни очила, които не позволяваха да видиш очите му. Секретарят му помогна да се качи по стъпалата и да седне, след това обяви случая и съдебните пристави въведоха Джони Уейн през вратата и го придружиха до подиума срещу съдийската маса.
