— Съдия, това не е случай за смъртна присъда — възразих аз. — Не е подадено искане за такава.
На съдията започна да му просветва какво се опитвам да направя. За мое облекчение, изглежда, му беше по-скоро забавно, отколкото неприятно.
— Господин Бейкър, какво мислите за това?
Бейкър скочи, целият червен.
— Ваша чест, това е без прецедент — запелтечи той. — Не може да го направи!
— В правилника няма нищо, което да го забранява — възразих. — Правилникът казва, че един подсъдим по криминално дело може да пледира виновен или невинен по време на произнасяне на обвинението. Ние искаме да пледираме виновни. Господин Бейкър не е подал искане за смъртно наказание, макар очевидно да е имал достатъчно време — все пак непрестанно тръбеше по медиите за намерението си.
— Щях да го внеса днеска — отговори Дийкън с по-тънък от обичайното глас.
Глас се изкикоти и погледна Рандъл.
— Господин Финч, разбирате ли какво се опитва да направи днес адвокатът ви?
— Да.
— Двамата обсъдихте ли това подробно?
— Да.
— Разбирате ли, че ако реша да приема признанието ви за виновен, вие се отказвате от конституционното си право да бъдете съден от съд и съдебни заседатели?
— Да.
Съдия Глас се облегна и прекара пръсти през снежнобялата си коса. Представих си как ръждясалите колелца в главата му започват да се въртят. След минутка той ме погледна и каза:
— Господин Дилард, ако откажа да приема това признание, предполагам, че веднага ще обжалвате?
— Точно така, съдия.
— А ако приема признанието, предполагам, че господин Бейкър ще направи същото. Прав ли съм?
— Напълно.
— Добре. Ако ще допускам грешка, предпочитам да го направя от прекалена предпазливост. Отказвам да приема пледоарията на господин Финч, че е виновен. Господин Дилард, може да внесете апелационната си жалба. Ще се занимаваме с определянето на дата, когато научим какво мислят по този въпрос мъдреците от върховния съд.
— Благодаря, господин съдия — отговорих. Нямаше никакъв смисъл да споря с него. Не че очаквах, че съдия Глас ще разреши на убиец на дете да се измъкне от смъртното наказание, но си заслужаваше да го направя дори само за да видя изражението на Дийкън Бейкър. Казах на Рандъл, че ще пусна жалбата веднага, и гледах след него, докато го извеждаха към единичната му килия. Останалите затворници бяха предупредили, че ако го пуснат сред тях, няма да изкара и час.
Лили скоро щеше да завърши и да се изнесе, така че тазвечерният й танц беше може би последната ми възможност да я видя на сцената в града. Каролайн бе хореографирала за нея соло на фона на песен за сексуалното насилие. Каква ирония, като се имаше предвид случаят с мен и Сара и някои от нещата, които Ърлин ми беше разказала за Ейнджъл.
Песента беше „Добре съм“ на Кристина Агилера. Лили танцуваше, откакто проходи. Много я биваше в акробатиката, степа, балета и джаза, но лирическият танц ми беше любим. Обичах гъвкавите движения, скоковете и грациозните завъртания.
Лили беше с бяла рокля с дълъг ръкав и деколте по врата. Ръкавите бяха буфан. Камъчетата по роклята проблясваха в синьо и златисто на светлината на прожекторите. Лили се носеше по сцената, сякаш летеше върху облак. Бях удивен от промените, които бяха настъпили в нея само за половин година, откакто за последен път бях имал удоволствието да я гледам. Тя вече не беше момиче, беше станала млада жена. Красива и талантлива млада жена.
Сърцето ме заболя, докато я гледах. Дългите й слаби ръце съвършено улавяха фините музикални акценти, краката й бяха силни и гъвкави. Осъзнах, че се усмихвам. Лили беше толкова чиста и прекрасна. Моят ежедневен свят беше изпълнен с жестокост, зло и грозота. Толкова рядко изпитвах възвишени чувства, че в един момент усетих главата си замаяна, а дъхът ми секна. Докато слушах текста на песента, разбрах какво иска да каже Каролайн. Песента беше за млада жена, поела вината и срама за сексуалното насилие от страна на баща си.
Когато танцът свърши, бързо отидох зад кулисите и помолих една танцьорка да повика Лили от съблекалнята. Когато тя излезе, я целунах по бузата.
— Благодаря, скъпа! Беше наистина прекрасно!
— Татко, какво ти става?
— Нищо — отговорих. — Чувствам се прекрасно.
Тя се надигна на пръсти, целуна ме по бузата и ми прошепна в ухото:
— За пръв път те виждам да плачеш.
Бих предпочел да се съсредоточа върху случая на Ейнджъл, но трябваше да се разправям с Мейнард Буш. Освен Ейнджъл и може би Рандъл Финч, той беше моят последен клиент, който можеше да получи смъртно наказание.
Бях назначен да защитавам Мейнард от съдията в криминалния съд в Съливан Каунти и началото на процеса бързо наближаваше. Съдията бе назначил младия адвокат Тимъти Уокър от Картър Каунти за мой помощник, но скоро се оказа, че той не може да се оправя с Мейнард. Не можех да го обвинявам, но така посещенията в затвора оставаха на мой гръб.
