Едва не паднах от стола. Бях защитавал хора, решили да приемат съдбата и наказанието си, но при случай с вероятна смъртна присъда това не беше толкова лесно. Нямаше начин обвинението да предложи някаква сделка на Мейнард. Той беше изнасилил, убил и нарязал младо момиче — и приятеля му също. Освен това беше професионален престъпник. Единственото, което биха приели, беше Мейнард да се признае виновен за двете убийства и да приеме смъртната присъда. Но аз в никакъв случай нямаше да му позволя да направи това. Ако щатът държеше да го убие, аз трябваше да направя всичко възможно, за да могат властите да докажат, че са прави. Не можеше просто ей така да го заведа в съда и да кажа: „Окей, отказваме се. Можете да убиете подзащитния ми“. Щяхме да се явим пред съда независимо дали Мейнард го иска, или не.
— Високо оценявам това — казах, — но трябва да разбереш, че така или иначе ще се явим пред съда. За Бога, Мейнард, току-що спечелихме смяна на мястото на процеса. В Маунтън Сити поне ще имаш безпристрастен процес.
— Не искам да ми намираш свидетели — изсумтя Мейнард. — Когато ме изправят пред съда, ще кажа, че съм го направил.
— А какво да направя аз, по дяволите? Да стърча там като идиот?
— Просто направи най-доброто, което можеш. Бог ще се погрижи за останалото.
— Мейнард, без тия! Само не ми разправяй, че в панделата си открил Господ. Зная, че Той е тук, защото всички, които са вътре, го откриват, но ако ще те защитавам, се налага да ми помогнеш поне малко. Не оставяй нещата само в Божиите ръце. Бог помага на онези, които си помагат сами.
— Има едно-единствено нещо, което искам да направиш — каза той, — и то няма нищо общо с процеса.
— И какво е то?
— Само малко уединение.
— В смисъл?
— Пиша си с една жена отвън. Бони Тейт. Много се сближихме, нали разбираш? Тя ме накара да осъзная, че повече няма защо да лъжа. Бог ще ми прости и ще ме приеме на небето. Дилард, май съм влюбен. Можеш ли да повярваш? Дъртият злодей Мейнард влюбен като пубер в жена, която дори не е виждал! Дори й написах няколко стихотворения. И точно това е проблемът. Шибаните надзиратели. Четат ми пощата. И показали стихотворенията ми на другите. Всички ме спукват от подигравки.
Знаех, че надзирателите често унижават затворниците със съдържанието на писмата им. Мейнард вероятно казваше истината.
— Какво искаш да направя?
— Не много. Те не могат да ги отварят, когато напиша отгоре „правни въпроси“. Нали така?
— Не бива да го правят. Общуването между клиента и адвоката му е защитено дори ако клиентът е затворник.
— Искам да слагам писмата за Бони в плик с адреса на твоята кантора. На плика ще изписвам „правни въпроси“, а отдолу нейните инициали. Когато пристигне в кантората ти, ще трябва или да й се обадиш да дойде да си го вземе, или да й го изпратиш по пощата. Ще ти дам телефонния й номер и адреса й.
Обмислих думите му. Всичко, което искаше, беше да може да пише любовни писма, без да го унижават. Но след това си спомних с кого си имам работа.
— Съжалявам, Мейнард, но не мога да го направя.
— Защо?
— Защото вероятно е незаконно, а на мен ми харесва животът на свобода. Ако някой разбере какво правя, със сигурност ще ме окошарят.
— Добре де, не можеш ли поне да уредиш да ми идва на свиждане?
Бях уреждал посещения за много клиенти. Това не беше неразумна молба.
— Виж, това вече мога да направя. Включи я в списъка си с посетители.
— Дилард, знаеш ли какво искам да ти кажа? Когато се запознахме, не те харесах. Помислих си, че си като всички други мазни и лепкави адвокати. Но ти поне се опитваш да направиш правилното. Идваше редовно да ме виждаш и беше откровен с мен. Не казвам, че искам да се оженя за теб, но си доста почтен пич.
Не знаех какво да кажа. Един зъл, жесток, безмилостен социопат и убиец се опитваше да ме убеди, че ме харесва — и се запитах защо.
— Мога ли да ти задам един въпрос? — каза той накрая.
— Давай.
— Дилард, как така се занимаваш с подобна работа? Няма начин да я харесваш, нали? Как стигна дотам да защитаваш хора като мен?
Въпросът ме изненада. Не исках да отварям дума за мотивите си и не исках да му казвам, че напускам, така че попитах:
— Защо ти е да знаеш?
— Хайде, Дилард, достави малко удоволствие на гадния Мейнард. Как така поемаш тези случаи със смъртно наказание?
— За повечето ме назначават като служебен защитник. Но ако чак толкова държиш да знаеш, мисля, че се придържам към една проста философия. Не може правителството да прави закони, в които забранява на своите граждани да се убиват, а после да обръща дебелия край и да убива гражданите си. Според мен това си е лицемерие.
Мейнард се ухили.
— Дилард, ти си добротворец. Да, точно така.
— Може би. А може би не.
— Нали ще се погрижиш за посещенията?
— Да, Мейнард. Ще го уредя.
Помислих си, че това е най-малкото, което мога да направя за човек, който скоро ще бъде осъден на смърт.
