— Не знам. Но не мога да седя просто така. Полицията няма да си мръдне пръста, така че трябва да се погрижа за всичко. Седни и дай да поговорим. Помисли разумно.
— Разумно? „Разумно“ ли каза?! Искаш да излезеш посред нощ и да идеш в къщата на някакъв откачалник, за да направиш един Господ знае какво, и ми казваш да мисля разумно? Ти си по-луд и от него!
Станах и тръгнах към спалнята. Каролайн тръгна след мен.
— Джо, той е полицай! И има пистолет, нали схващаш.
Този й тон бях чувал само няколко пъти през всичките години, откакто бяхме заедно.
— По-тихо! Лили спи.
— Няма „по-тихо“! Лили, събуди се! Баща ти е полудял! Ела го целуни, защото може вече да не го видиш!
Лили се размърда и измърмори нещо, но пък тя можеше да спи и докато реве ураган.
— Не я замесвай — настоях аз.
Отидох до дрешника и извадих черни джинси, тъмносиньо горнище на анцуг с качулка, стари войнишки обувки и черна плетена шапка. След това отидох в кухнята и започнах да се преобличам. Каролайн се рееше около мен като боен хеликоптер.
— Трябва да направя нещо — казах, докато си свалях ризата. — Иначе до края на живота си ще се оглеждаме за тоя тип. Искам да кажа… Каролайн, за Бога! Той ни нарочи, следил те е. Проследи и мен и ми бутна колата в езерото. Опита се да ме убие. Какво да направя? Да клекна и да му дам друга възможност? Сигурен съм, че ще опита пък, когато разбере, че съм оцелял. А може следващия път да се опита да убие теб. Или Лили. По дяволите, може дори да изчака, докато му се удаде възможност да ни убие и тримата. Трима заради един.
— Джо, не ме интересува. Аз…
— Не, интересува те. Защото обичаш и мен, и децата и искаш да живееш. И колкото и да искаш да си мислиш, че трябва да сме цивилизовани, колкото и да искаш да се справиш с това рационално, винаги настъпва момент, когато най-добрият начин е да се отговори на насилието с насилие. Когато това е единственият начин.
— Значи ще го…
— Не мисля да го убивам, но няма и да го погаля с перце. Искам да разбере, че ако направи нещо лошо на някой от нас, ще има последствия. Трябва да му покажа, че съм готов да пресека същата граница, която пресече той.
— Ще дойда с теб.
— Не. Трябва да останеш тук с Лили. Не можем да я оставим сама. Обещавам, че ще те държа в течение. Ще…
— Не, Джо. Това е прекалено смахнато.
Погледнах я в очите.
— Знаеш, че те обичам и уважавам, но…
— Не се дръж покровителствено.
— Не се държа покровителствено. Просто ти казвам, че отивам. Можеш да крещиш колкото си искаш. Можеш да се обадиш и на проклетите ченгета. Не ми пука. Взех решение, Каролайн, и тръгвам.
Тя бавно си пое дъх.
— Обмислил ли си всичко?
— Разбира се, че съм го обмислил. — Седнах на един стол и започнах да си връзвам обувките. — Честно казано, мислих за това цял ден и нямам представа какво ще се случи, когато стигна там. Може и нищо да не се случи.
— Прекалено млада съм за вдовица.
— И аз съм прекалено млад, за да те направя вдовица.
Станах и взех запалка от чекмеджето и бутилка вода от хладилника. Отворих шишето и излях водата в мивката, след това завих капачката и тръгнах към гаража. Там на стената беше подпряна стара туристическа тояга от желязно дърво — бях си я донесъл преди няколко години от една екскурзия до планината Гранфатер в Северна Каролина. Беше дълга около метър и двадесет и твърда като стомана. Взех я и я огледах. Каролайн стоеше на вратата и ме наблюдаваше.
— Трябва ми мобилният ти телефон.
— Защо?
— Защото моят е на дъното на езерото Бун. Донеси го. Моля те.
Тя се обърна, влезе в къщата и след малко се върна и ми подхвърли телефона си.
— Взимаш тояга, когато те очаква престрелка?
— Ако нещата се развият както трябва, няма да има възможност да стреля по мен.
— Понякога нещата не се развиват така, както ги планираш. Като стана дума за планове, ти имаш ли?
— Почти.
— И по-точно?
— Не ти трябва да знаеш.
— Напротив.
— Довери ми се, не ти трябва.
Отидох до десетлитровия варел, в който имаше бензин за косачката, и напълних бутилката.
— Ще го замеряш с коктейл „Молотов“, а? — попита Каролайн.
— Не точно.
— Тогава за какво ти е този бензин?
— Диверсия, ако се наложи. Или пък стръв.
Последното, което взех, беше малкото фенерче, което стоеше на една лавица в гаража. Рио ме следваше навсякъде и тихичко скимтеше. Усещаше, че ще ходя някъде, и не искаше да пропусне забавата. Хвърлих тоягата, пластмасовата бутилка с бензин и фенерчето на пътническата седалка в хондата на Каролайн и затворих вратата.
— Дръж Рио — казах. Каролайн все още стоеше на вратата със скръстени ръце. — Пушката е заредена и на предпазител. Оставил съм я зад вратата на спалнята.
Тя започна да си гризе юмручето. Видях сълзи в очите й.
— Искам да дойда — каза Каролайн. — Не мога да понеса да стоя тук и да чакам. Докато се върнеш, вече ще съм полудяла.
— Няма страшно — казах. — Не се тревожи.
— Да бе.
— Трябва да го направя.
— Не, не трябва.
— Каролайн, успокой се. — Прегърнах я. — Ще ти звънна по телефона, щом свърша. Моля те, не ми звъни ти. Не искам да се тревожа, че мобилният може да звънне.
— Да се върнеш до четири — нареди тя. — И гледай да си цял.
