Главата на агент Ландърс туптеше, гърбът и раменете го боляха. Малката мажоретка от колежа, която беше свалил снощи, изглежда, бе излязла по-атлетична, отколкото бе предполагал. Не че си я спомняше съвсем ясно. Причината беше, че се наля с почти цяло шише „Джим Бийм“.
Седеше на писалището си и преглеждаше кутия с веществени доказателства по случая Ейнджъл Крисчън. По-късно трябваше да се срещне с Джо Дилард. Дилард имаше право да види доказателствата. Обаче Ландърс не би отишъл в неговата приемна, нито пък Дилард би дошъл в кабинета му, затова следобед щяха да се срещнат в една от заседателните зали на съдебната палата.
Ландърс се притесняваше за този случай. Дийкън Бейкър беше намекнал, че срещу момичето няма много доказателства и че се надява или да си признае, или да стовари всичко на Ърлин Барлоу. Ейнджъл не бе направила нито едното, нито другото и сега Дилард щеше да я защитава. Дилард беше задник, но знаеше как да води дело. Ландърс подозираше, че има голяма вероятност да изгубят, а и сякаш за да влоши нещата, съдия Грийн беше насрочил началото на процеса малко преди изборите в август. Ако Бейкър изгубеше този случай, вероятно щеше да изгуби и изборите.
На Ландърс изобщо не му пукаше за Дийкън, но беше в играта отдавна и знаеше, че лайната винаги се стичат надолу. Ако загубеха процеса, прокурорчето веднага щеше да започне да се оглежда за виновници. И след като Ландърс водеше разследването, Дийкън щеше да обвини първо него. Щеше да почне да разказва наляво и надясно, че вината е негова, че е бил небрежен и че го е убедил да повдигне обвинение срещу Ейнджъл без достатъчно доказателства. Ландърс знаеше, че ако това стане, може да се сбогува с вероятността да бъде повишен, когато шефът му най-сетне се пенсионира.
Тъкмо беше взел снимката на Ейнджъл с насиненото лице, когато звънна секретарката.
— Един човек се обажда по телефона. Твърди, че разполага с информация за убийството на Тестър.
Ландърс натисна премигващия бутон на заетата линия.
— Кой се обажда?
— Казвам се Върджил Уотърсън. Разполагам с информация, която бихте могли да използвате.
— Каква информация?
— Доколкото разбрах, част от човешко тяло е била открита близо до моста „Пикън“? Нали така?
Маниак. Някакъв извратеняк искаше да говори за патката на убития проповедник.
— Точно така. И какво от това?
— В нощта на убийството някъде към един минах по моста. Точно в средата имаше спряла кола. Когато наближих, видях жена — стоеше до колата близо до перилата. Може да е хвърлила нещо във водата.
Мамка му! Свидетел? Къде се беше губил досега?
— Видяхте ли я добре?
— Да. Колата й беше с предницата към мен в отсрещното платно и тя се връщаше към нея. Осветих я цялата с фаровете. На средна възраст, носеше яке с някаква животинска шарка. Беше обута в най-тесните панталони, които съм виждал. Яркочервена коса.
Ърлин Барлоу. Не можеше да е друга. Ландърс започна да си води бележки.
— Ще я разпознаете ли, ако я видите?
— Вероятно.
— А колата? Успяхте ли да я разгледате?
— Да, господине. Мостът е тесен, така че трябваше да намаля. Беше корвет. Много запазен.
— Видяхте ли регистрационния номер?
— Съжалявам, не.
— А цветът?
— Беше тъмно, но съм почти сигурен, че е червена.
— Имаше ли някой друг на моста?
— Нямаше жива душа.
— А в колата?
— Не забелязах.
— Защо чакахте толкова дълго, за да се обадите и да ни разкажете това, господин… ъъъ, Уотърсън ли казахте, че се казвате?
— Да. Върджил Уотърсън. Опасявам се, че е малко неловко.
— Неловко?
— Не бих искал да се разчуе.
— Не бихте искали да се разчуе? Кое?
Мъжът заговори по-тихо:
— Заради жена ми. Нали разбирате. Аз съм женен.
— И какво от това?
— Бях в командировка и се върнах малко по-рано. Тъкмо отивах при едно лице.
— Кое лице?
— Бих предпочел да не казвам.
На Ландърс му просветна.
— Значи се връщахте от командировката и отивахте да посетите някоя друга жена?
— Ами…
— И се прибрахте чак на другия ден?
— Точно така.
— А след това чухте за убийството и сте събрали две и две?
— Правилно.
— Разбирам — промърмори Ландърс. — И защо внезапно променихте решението си? Защо се обаждате сега?
— Непрекъснато мисля за това. Всяка нощ сънувам онази жена на моста. Страхувам се, че може да сте арестували не когото трябва. Съвестта ми не може да го понесе.
Ландърс се облегна на стола и потърка чело с длан. Под слепоочията си усещаше нарастващо налягане.
— Господин Уотърсън, има ли още нещо, което искате да ми кажете?
— Не.
— Готов ли сте да ми предоставите писмени показания, ако се наложи?
— Да, ако се наложи.
— Бихте ли се съгласили да дадете показания в съда?
— Предпочитам да не го правя.
Ландърс си записа адреса и телефонния номер на Уотърсън и му каза, че ще му се обади. Ако Уотърсън казваше истината, може би Ърлин Барлоу бе хвърлила пишката на преподобния Тестър в езерото. Вероятно заедно с оръжието. Ландърс си записа да се обади в шерифската служба да претърсят отново езерото под моста. Вече го бяха направили, но не откриха нищо.
