— Искаш да кажеш, че господин Дилард е помолил тя да излежи само три години за стореното? И то след всичко останало, което е направила?
— Да, господине.
— Къде е той?
— Вероятно някъде из съдебната палата.
— Е, намерете го и го доведете тук. Искам да говоря с него.
Аз се изправих със зачервено лице и тръгнах напред.
— Тук съм, съдия.
— Е, господин Дилард, радвам се, че успяхте да дойдете, след като толкова умело сте изманипулирали системата.
— Нищо не съм манипулирал — отговорих. Лиза Мейс изглеждаше изненадана да ме види. Сара ме загледа с надежда. Спрях от дясната страна на масата на защитата. — Просто не искам кръвта й, съдия. Това е първата й рецидивистка кражба.
— Първото осъждане за рецидивистка кражба — възрази съдия Глас. — В миналото е обвинявана три пъти в углавни престъпления, но всички те са били намалявани до простъпки. Предполагам, господин Дилард, че и с това не сте имали нищо общо, нали?
— Обвинявате ли ме в нещо?
— Напълно сте прав. Точно това правя. Обвинявам ви в манипулиране на правната система, за да добиете благосклонно отношение към член на семейството ви.
— А вие не бихте ли направили същото?
— Внимавай какви ги приказваш. Не съм склонен да приема каквото и да е неуважение от теб.
— Районният прокурор, служебният защитник и сестра ми, изглежда, са стигнали до споразумение, което намират за справедливо — продължих аз. — Нямам нищо общо с това. Единственото, което казах на госпожица Мейс, беше, че няма да настоявам за налагане на максималното наказание. Както стоят нещата сега, тя ще излежи почти една година.
— Господин Дилард, нека ви задам един въпрос — каза съдия Глас. — Ако тази млада жена ви беше напълно непозната и беше откраднала колата на дъщеря ви и едно скъпо бижу, принадлежащо на жена ви, щяхте ли да стоите тук и да ме молите да отсъдя минимално наказание? Особено като се има предвид досието й с минали престъпления? Хайде сега за разнообразие да кажете истината.
— Тя не е напълно непозната, така че въпросът е безсмислен — отговорих аз. — Освен това аз винаги казвам истината в съдебната зала. Проблемът е, че понякога не искате да я чуете.
— Внимавайте с езика, господин Дилард. На прага сте да бъдете обвинен в неуважение. — Гласът му започна да трепери, което означаваше, че е на прага да получи гневен пристъп, който щеше да затъмни здравия му разум.
— Съдия, моят тон не се различава по нищо от вашия — отговорих. — Това съдебно разглеждане на пледоарията на сестра ми, че е виновна, ли е, или за нещо друго? Защото, ако става дума за личната ви неприязън срещу мен, може би няма да е лошо да помислите дали да не се оттеглите като съдия и да й позволите да се признае за виновна пред непредубеден съдия.
Глас беше грубиян и като всички грубияни, се ядосваше и объркваше, когато някой му се опънеше. Наистина притежаваше властта да ме вкара в затвора, но бях сигурен, че не съм направил нищо, за да го заслужа. Ако наредеше да ме арестуват, щях да го унижа пред апелативния съд.
— Не се ласкай, момче — отговори той троснато, пак на „ти“. — Аз пазя личната си неприязън за важни хора, а ти със сигурност не влизаш в тази категория.
— Добре, тогава да свършваме с това. — Усмихнах се.
— Не приемам тази съдебна сделка в този вид — обяви Глас. — Тя може да пледира за две последователни тригодишни присъди или две едновременни шестгодишни или, ако не иска, да застане пред съда. Тя няма да излезе от моята съдебна зала с по-малко от шестгодишна присъда.
— Защо? — попитах аз. Знаех, че съдиите мразят най-много тази проста четирибуквена дума. Повечето от тях имат усещането, че няма нужда да дават обяснения. Нали са съдии. Носят тога и тя им дава властта да правят почти всичко, каквото си поискат.
— Защо ли, Дилард? Защо? Защото аз казвам така. Защото сестра ти е боклук. Не иска да работи, не плаща данъци, поглъща наркотици като прахосмукачка и на всичко отгоре е крадла. Тя е в тежест на обществото и мястото й е в затвора. Ако не искаше да влиза в затвора, не трябваше да съобщаваш на полицията за извършеното от нея. Нали ти си се обадил в полицията?
Колкото и да ми беше неприятно да го призная, той беше прав. Когато вдигнах телефонната слушалка, знаех, че излагам Сара на риска да отнесе дълга присъда. Обаче гневът ми се беше изпарил и си бях внушил, че онова, на което се е съгласила, е предостатъчно.
— Какъв е проблемът? — попита Глас. — Да не би да онемя?
— Това е между вас, районния прокурор и нейния адвокат — отговорих. — Аз си отивам.
— Приятен ден — подвикна Глас.
Обърнах се и си тръгнах ядосан и унижен. След час се обадих на Лиза Мейс и тя ми разказа, че служебният защитник отвел Сара в дъното на залата и й обяснил, че ако застане пред съда и бъде осъдена, съдия Глас може — и вероятно ще го направи — да я осъди на дванадесет години затвор.
— Тя се съгласи на шестте години — каза Мейс, — но съдията отново занарежда, че ти си се обадил на полицията. Тя му е ядосана, но най-много я е яд на теб.
