Днес минах край един увеселителен парк. И тъй като не мога да си позволя да харча пари на вятъра, реших, че е по-добре да наблюдавам хората. Дълго стоях пред скоростното влакче: установих, че повечето от хората, които се качват, търсят емоции, но когато влакчето тръгне, те примират от страх и молят да бъде спряно.
Какво искат всъщност? След като са избрали приключението, защо не са готови да стигнат до края? Или смятат, че ще е по-разумно да избегнат тези стръмни качвания и слизания и да прекарат цялото време на въртележката, обикаляйки на място?
В момента съм много самотна, за да мисля за любов, но трябва да повярвам, че това ще премине, че ще успея да си намеря работа, нали съм тук, защото самата аз избрах този път. Скоростното влакче е като моя живот, а животът по принцип е смела, увличаща игра, да живееш означава да се спускаш с парашут, да рискуваш, да падаш и отново да ставаш, да си като алпинистите, да искаш да се изкачиш на върха вътре в себе си и да си неудовлетворена и разтревожена, когато не успяваш.
Не ми е лесно да съм далеч от семейството си и от езика, на който мога да изразявам всичките си емоции и чувства, но от днес нататък, когато съм потисната, ще си спомням за този увеселителен парк. Ако заспя и изведнъж се събудя на някое скоростно влакче, какво ли ще почувствам?
Е, добре, най-напред ще изпитам чувството, че съм в затвор, ще се изплаша от завоите, ще ми се повръща и ще поискам да сляза. Но ако повярвам, че релсите са моят път, че Бог управлява влакчето, то тогава кошмарът ще се превърне във въодушевление. Та нали скоростното влакче е точно това, сигурна играчка, на която мога да се доверя и която ще стигне до края, но по време на пътуването ще съм длъжна да гледам околния пейзаж и да крещя от възбуда.
Въпреки че бе написала неща, които й се струваха много мъдри, тя самата не успяваше да следва собствените си съвети; все по-често я обземаше депресия, а телефонът продължаваше да мълчи. За да се разсее и да практикува френския език през свободното си време, Мария започна да си купува списания с известни артисти, но скоро разбра, че харчи много пари, и потърси най-близката библиотека. Библиотекарката й каза, че не се дават списания за вкъщи, но тя самата би могла да й препоръча някои заглавия, които да й помогнат да усъвършенства френския си.
— Нямам време да чета книги.
— Как така нямате време? С какво сте заета?
— С много неща: уча френски, водя си дневник и…
— И какво още?
Тя щеше да каже „чакам да ми позвънят по телефона“, но реши, че ще е по-добре да замълчи.
— Вие сте млада, животът е пред вас. Четете! Забравете какво са ви казали за книгите и четете.
— Чела съм много.
Изведнъж Мария си спомни за „енергията“, за която й бе говорил някога Маилсон. Библиотекарката, която стоеше срещу нея, имаше вид на чувствителна жена с мек характер, би могла да й помогне, ако всичко се провали. Трябваше да я спечели на своя страна, интуицията й подсказваше, че би могла да й бъде приятелка. Мария бързо се поправи:
— Но бих искала да чета още. Моля ви, помогнете ми да си избера книги.
