Всичко си спомням, само не и момента, в който взех решението. Най-интересното е, че не изпитвам никакво чувство за вина. По-рано гледах на момичетата, които спят с мъже за пари, като на хора, нямащи друг избор в живота. Сега разбирам, че не е така. Бих могла да кажа както „да“, така и „не“, никой не ме е принуждавал да приемам каквото и да било.
Вървя по улиците, гледам хората и си мисля -дали те сами са избрали своя път в живота? Или и те като мен са били „избрани“ от съдбата? Домакинята, която е мечтала да бъде фотомодел, банковият директор, който е искал да стане музикант, зъболекарят, който тайно е написал книга и би желал да се посвети на литературата, момичето, което би дало всичко, за да работи в телевизията, но единствената работа, която е намерило, е била на касиерка в супермаркет.
Не изпитвам никакво самосъжаление. Най-важното е, че не съм жертва, защото можех да си изляза от ресторанта с непокътнато достойнство и с празно портмоне. Можех да чета морал на мъжа срещу мен или да се опитам да го накарам да открие в мен принцеса, която е по-добре да завладее, отколкото да купи. Можех да се държа по хиляда начина, но — както повечето човешки създания — предоставих на съдбата да избере посоката, в която да тръгна.
Не съм единствената, въпреки че пътят, който избрах, ми изглежда незаконен и краен в сравнение с този на другите. Но всички ние сме равни в търсенето на щастие: директорът музикант, зъболекарят писател, касиерката актриса, домакинята фотомодел, никой от нас не е щастлив.
Това ли било? Нима е толкова лесно? Тя бе в чужд град, сред непознати, и онова, което вчера за нея бе мъчение, днес й даваше чувството за свобода, не бе длъжна да дава обяснения на никого.
За пръв път от много години Мария реши да прекара целия ден в размишления за самата себе си. Досега тя винаги се бе съобразявала с другите: с майка си, със съученичките си, с баща си, с чиновниците от модната агенция, с учителя по френски, със сервитьора, с библиотекарката, с това, което минувачите на улицата — които никога преди не бе виждала — мислеха в момента. В действителност никой не мислеше за нищо, най-малко за нея, някаква бедна чужденка, която би могла да изчезне утре и дори и полицията да не забележи, че я няма.
Стига толкова! Излезе рано, изпи сутрешното си кафе там, където ходеше винаги, поразходи се край езерото, видя демонстрация на някакви бежанци. Една жена с малко кученце каза, че били кюрди, и Мария, вместо да се преструва, че знае отговора, и да покаже колко е начетена и образована, попита:
— От коя държава идват кюрдите?
За нейн а изненада жената не успя да й отговори. Така е устроен светът: хората говорят тъй, сякаш знаят всичко, а когато се осмелиш да им зададеш някакъв въпрос, се оказва, че нищо не знаят. Мария влезе в един интернет клуб и разбра, че кюрдите идват от Кюрдистан, една несъществуваща държава, която днес е разделена между Турция и Ирак. Излезе отново на улицата и се върна там, където се бе разхождала, търсейки жената с кученцето, но тя си бе заминала. Сигурно животинчето не бе издържало да стои половин час и да гледа групата хора, увити в шалове, които носеха лозунги и на фона на някаква музика скандираха нещо на странен език.
