И Мария си спомни за момчето, което й бе поискало молив, за младежа, който я бе целунал, без тя да си отвори устата, за радостта, с която бе отишла в Рио де Жанейро, за мъжете, които я бяха използвали, без да й дадат нищо в замяна, за чувствата и любовта, които бе изгубила в извървения досега път. Въпреки привидната свобода, на която Мария се радваше, животът й бе безкрайна поредица от часове в очакване на чудото, на истинската любов, на приключение с романтичен край, каквито бе виждала във филмите и за които бе чела в книгите. Някакъв писател бе казал, че нито времето, нито мъдростта променят човека — единствено любовта може да накара някого да се промени. Каква глупост! Написалият подобно нещо познаваше само едната страна на медала.
Всъщност любовта наистина е в състояние да промени живота на човека само за миг. Но съществува и обратната страна на медала, онова, което те кара да поемеш по друг път, съвсем различен от планирания: нарича се отчаяние. Да, може би любовта е в състояние да преобрази някого; отчаянието обаче преобразява човека по-бързо. А сега, Мария? Дали да не излезе от ресторанта тичешком, да се върне в Бразилия, да стане учителка по френски, да се омъжи за търговеца на платове? Или да продължи напред, само една нощ в град, в който тя не познава никого и никой не я познава? Дали една-единствена нощ и толкова лесно спечелените пари ще я накарат да продължи по същия път и да стигне дотам, откъдето няма връщане? Какво представлява настоящият миг: голям шанс или изпитание, изпратено й от Света Богородица?
През това време арабинът обхождаше с поглед картината на Хуан Миро, мястото, където се е хранел Фелини, момичето от гардероба, влизащите и излизащите клиенти.
— Вие не знаехте ли?
— Още вино, ако обичате — бе отговорът на Мария, която продължаваше да плаче.
Молеше се сервитьорът да не се приближи и да разбере какво се случва, а сервитьорът, който следеше всичко с крайчеца на погледа си, се молеше мъжът с момичето да плати колкото се може по-бързо сметката, защото ресторантът беше пълен и имаше хора, които чакаха.
Най-сетне, след като бе изминала цяла вечност, тя проговори:
— Казахте едно питие за хиляда франка, нали?
Самата Мария се изненада от начина, по който прозвуча гласът й.
— Да — отвърна арабинът, който вече се разкайваше за предложението си. — Но не искам по никакъв начин…
— Платете сметката. Отиваме да изпием по едно питие във вашия хотел.
И отново й се стори, че говори не тя, а някоя друга жена. До този момент бе едно любезно, възпитано, весело момиче, което никога не би говорило с такъв тон на непознат мъж. Но сякаш това момиче бе умряло: за нея бе започнало едно друго съществуване, в което питиетата струваха хиляда франка или прехвърлени в по-универсална валута, около шестстотин долара.
Всичко стана според очакванията: тя отиде в хотела с арабина, пи шампанско, докато усети, че е почти съвсем пияна, разтвори бедра, изчака той да стигне до оргазъм (дори не й мина през ума да се престори, че и тя е получила), изми се в мраморната вана, взе парите и си позволи лукса да вземе такси до жилището си.
Хвърли се в леглото и спа дълбоко, без да сънува нищо.
Из дневника на Мария, на другия ден:
