— Какво е това? — попита Старкман.
— Не е тук! Тук няма никаква проклета задна врата! — Той погледна каменната врата, блокираща изхода, и буквите, издълбани в стената над нея.
Улеят с оловните топчета си беше тук, както и металната везна, ошипената решетка, провесена от тавана, готова да се сгромоляса и да прободе всеки под себе си, при даване на погрешен отговор.
Отговорът…
Чейс се намръщи, отчаяно се опитваше да върне спомена. Нина му бе казала отговора, след като пресметна кои числа участват. Какво беше, какво беше?
Четиридесет и две…
Не, това беше в шибания „Наръчник на автостопаджията“!
Четиридесет!
— Трябва да сложим четиридесет парчета ето тук! — каза той, посочвайки везната и загреба пълна шепа от тежките топчета. — Бързо!
— Какво става ако объркаме броя им? — изгледа го Старкман.
— Умираме! — Чейс отброи десет топчета и ги сложи върху блюдото, преди да гребне друга шепа.
Двадесет, тридесет…
Четиридесет!
Хвана лоста, спря за част от секундата, молейки се изчисленията на Нина да са верни, след което го натисна…
Щрак.
Каменната врата се отмести леко при освобождаването на резето.
— Обичам умните жени! — извика тържествуващо Чейс. — Удари едно рамо! — Те натиснаха вратата.
Старкман стоеше точно зад него.
— Сега си плюй на петите! — извика Чейс. Дори не успя да погледне часовника си, но знаеше, че изтичат последните им трийсет секунди.
В главната зала на храма навсякъде блестеше злато и орейхалк. Но нищо от това нямаше значение, освен огромната статуя на Посейдон отсреща, и стълбището отзад.
Надяваше се, че скритият ключ в последното Предизвикателство е бил единствената промяна, направена от архитектите.
— Насам! — задъхано рече той, като вземаше по три стъпала наведнъж. Мускулите на краката му горяха, потта щипеше дълбоката рана на прасеца му, но сега не бе възможно да спре. — Зад стаята би трябвало да има шахта!
— Би трябвало? — повтори задъхано Старкман.
— Ако няма, дай ме под съд! — Те стигнаха до горната площадка, богатствата на залата с олтара блестяха наоколо, но единственото, което сега имаше значение за Чейс, бе шахтата…
Бомбата експлодира.
Взривът мина през пещерата със земетръсна сила. Храмовете падаха един след друг, ударната вълна помете дворците. А отзад се носеше гигантско огнено кълбо, стихия, която изсушаваше и топеше всичко, до което се докоснеше.
Дори античните стени на Храма на Посейдон не бяха в състояние да устоят на огромната мощ на съвременното оръжие. Каменни блокове, тежащи цели тонове, се превърнаха в прах само за едно мигване на окото.
Самата пещера отстъпи бързо пред опустошението. Милиони тонове камъни се сринаха при рухването на тавана, заличавайки цитаделата.
Чейс усети приближаването на ударната вълна като експресен влак, въздушната струя мина през олтарната зала преди самата детонация.
„Скривалището на жреца“ се намираше само на крачка…
Той хлътна в него. Нямаше време да се тревожи дали е блокирано, така и така щеше да е мъртъв след няколко секунди. За разлика от вертикалната шахта в Бразилия, тази бе наклонена, стръмен склон под почти шейсет градуса. Старкман стоеше точно зад него, когато той се спусна надолу.
Вятърът се усили до буря…
Пилотите на хеликоптерите бяха получили радиосъобщение да подготвят машините за бързо излитане. Сега Нина и Кари гледаха ужасени как Фрост и половината от хората му се измъкват от пещерата и препускат през снега към вертолетите.
— О, боже! — извика Кари, когато баща й и Шенк нахълтаха в кабината. Отвън двама от групата му направо хвърлиха Филби във втория хеликоптер. — Какво се е случило?
— Тръгвай! Тръгвай! — изкрещя Фрост на пилота. — Куобрас избяга, включи таймера отново! Не можахме да го спрем!
— Къде е Еди? — извика Нина.
— Мъртъв е! Застреляха го!
Дъхът й спря в гърлото.
— Какво? Не! — Кари изглеждаше шокирана.
— По-бързо! Бомбата ще…
Силна струя от пушек, прах и камъчета изригна от входа на пещерата с дълбок тътен, напомнящ блъскане по огромен барабан. Нина усети детонацията в гръдния си кош.
Пилотът рязко наклони издигащия се хеликоптер на една страна, за да избегне пътя на лавината, която ги връхлиташе. Не лавина от сняг, а от камъни, вдигнати от взрива.
Вторият хеликоптер последва примера им. Летящите камъни удряха по корпуса като градушка, докато лавината помиташе всичко по пътя си, превръщайки доскорошната скална площадка в огромен облак прах.
Лунната пътека бе изчезнала завинаги, пътят към последния стожер на Атлантида бе заличен.
Нина притисна ръце към прозореца, вперила очи в разрушенията под тях. Надолу се търкаляха камъни. Златният връх от тибетската легенда бе разтърсен до самата си сърцевина.
И всичко, скрито в него, бе изчезнало…
— Еди… — прошепна тя. Да го изгуби веднъж бе достатъчно лошо. Но втори път бе прекалено много. Очите й се напълниха със сълзи.
Чейс извика, когато въздушната вълна ги връхлетя и прах, пясък и камъчета се забиха в кожата му. Шумът бе невъобразим, ревящ тътен разтърси всяка кост и всеки орган в тялото му, когато бе пометен безпомощен в шахтата.
Светлина в тунела, увеличаващ се блясък…
Не дневна светлина имаше отпред — отзад ги гонеше огън.
