Съзнанието й бе другаде и продължаваше да превърта събитията от последните дни. Въпреки усилията на Кари да помогне, тя продължаваше да усеща тъга от загубата. Съживилата се отново скръб, която бе изпитала, виждайки телата на родителите си, смъртта на Чейс… и разрушаването на Атлантида, последната следа от една цивилизация, пометена от Куобрас. Всичко бе погребано невъзвратимо. Търсенето, определяло собственото й съществуване, бе рязко прекъснато.
И животът й, какъвто го познаваше до този момент, бе свършил. Всичко в нейния свят се беше променило.
— Добре ли си? — попита Кари.
— А? Да, добре съм. Защо?
— Изглеждаш малко… отнесена.
— Така ли? — Тя се замисли. — Предполагам, че да. Просто мислех.
— За какво?
— За това как открих онова, което бях търсила в продължение на години, открих Атлантида… а сега няма нищо. Всичко е различно. И вече не знам… не знам какво ще правя.
Кари се усмихна.
— Това, което ще правиш, д-р Уайлд, е да останеш при нас. Ти си една от нас, а ние винаги се грижим за своите.
— Все още не съм ти благодарила. За всичко, което направи.
— Не е нужно да ми благодариш. Освен това ти не си изгубила Атлантида.
— Как така?
— Защото ние можем да построим нова Атлантида. Не е нужно да гледаме вече към миналото, защото ще създаваме бъдещето.
Нина вдигна вежди.
— Не че се интересувам, но кога възнамеряваш да ми кажеш как точно ще създавате това бъдеще? Продължавам да не разбирам как една проба на единадесет хиляди години може да промени света.
— Ще го промени, повярвай ми. — Кари се наведе по-близо. — Мисля, че вече си готова.
— Готова за какво?
— Време е да ти покажа какво се каним да правим. Как ще преправим света.
Самолетът направи последен завой и се спусна към дългата писта.
Чейс погледна подозрително Старкман.
— Ако сте планирали тази операция през цялото време, защо просто не я проведохте и да избавите всички от неприятности?
— Не знаехме със сигурност какво точно прави Фрост. А Джовани не искаше да рискува нападение, без да е абсолютно необходимо — обясни Старкман. — Това щеше да разкрие Братството… нямаше да има начин да запазим организацията в тайна.
— Струва ми се, че времето за тайни отмина. — Чейс стана от седалката си и прекоси кабината на самолета да погледне през страничния илюминатор. Товарният самолет бе пресякъл норвежкото крайбрежие няколко минути по-рано и сега се носеше на север над покрития със сняг пейзаж.
Скоро обаче щяха да направят рязко спускане.
Чейс погледна останалите пътници в салона. Дванайсет от екипа на Куобрас — сега вече хора на Старкман — всички членове на Братството, събрани през четирите дни, толкова време отне на двамата оцелели на Златния връх да се върнат в Европа.
Надяваше се единствено дванайсетте души да са достатъчни.
— Мисля, че е време — каза Кари, като влезе с Нина в офиса на баща си над биолабораторията. Фрост седеше зад бюрото си, а зад него през прозорците се простираше панорамата на Равнсфйорд. — Нина е готова.
Изражението върху лицето на Фрост наведе Нина на мисълта, че той не е сигурен, макар да не каза нищо.
— Какво искате да ми кажете? — попита тя. — Каква е голямата тайна? Кари беше много загадъчна.
— Голямата тайна, д-р Уайлд… — започна Фрост. Кари го погледна. — Искам да кажа, Нина. Ако нямате нищо против.
— Нямам нищо против — отвърна тя с усмивка.
Фрост отвърна на усмивката й, след което се изправи.
— Голямата тайна, както казвате, е, че… възнамеряваме да променим света. Завинаги.
— Това е доста голямо предизвикателство.
— Наистина. Но е предизвикателство, за което съм работил през целия си живот, а мисля, че и вие, и което може сега да бъде осъществено. Вашето откритие на Атлантида го направи възможно.
— Но всичко беше разрушено — възрази Нина. — Може би е възможно да възстановим някои реликви под утаечния слой на самата Атлантида, но всичките непокътнати структури, които намерихме, с всички артефакти в тях… вече не съществуват.
— Това е без значение — подчерта Фрост.
— Без значение? Но…
— ДНК пробите, които взех от телата на последните владетели, са много по-ценни от всякакво злато или орейхалк. Те са тези, които ще променят, дори ще спасят света.
— Как? — попита Нина. — Ще ги използвате да създадете някаква нова ваксина или нещо такова?
— Нещо такова — отвърна Фрост и отново се усмихна, този път леко загадъчно. — Елате с мен и ще ви покажа. — Той заобиколи бюрото, но в този момент интеркомът му звънна. Без да крие раздразнението си от прекъсването, той натисна бутона да отговори на обаждането. — Какво има?
— Сър — чу се гласът на Шенк по радиоговорителя, — контролната кула току-що ме информира, че един самолет иска разрешение за аварийно кацане. Имали проблеми с двигателите, а не могат да стигнат до Берген.
— Къде са в момента?
— На десет минути оттук, идват от юг.
Устните на Фрост се свиха.
— Много добре, дайте им разрешение да кацнат. Но… ги наблюдавайте.
— Да, сър. — Линията прекъсна.
— Съжалявам — каза Фрост, присъединявайки се към Нина и Кари.
— Няма проблем — отвърна Нина. — Имам предвид, че ако се каните да спасявате целия свят, трябва да започнете с един самолет, нали?
