И единственото, което той можеше да направи, бе да се плъзне по стръмното надолу, докато блясъкът след тях преминава от червен в оранжев и после в жълт, и се носи подире му.
Внезапно пред него се откри правоъгълник от дневна светлина, снегът, покриващ изхода, бе издухан. Чейс нямаше време да разсъждава над късмета си. Вместо това той действа по рефлекс, когато излетя от края на шахтата върху един покрит със сняг сипей, хвърляйки се странично, за да избегне езика на пламъка.
Но нямаше време дори да усети болката, защото съскащо пукане отгоре го предупреди, че по планинския склон се спуска вълна от откъртени камъни.
Камъните с размери, вариращи от свит юмрук до човешки торс, се разбиваха като гранати над него. Чейс заслони главата си, но останалата част от тялото му бе изложена на летящите парчета. Извика, едва чувайки собствения си глас през оглушителния шум.
Постепенно всичко утихна. Той се насили да се изправи на колене — около него лежаха разбити останки.
Тънкият ръб на скалното лице го бе запазил — на по-малко от трийсет сантиметра се виждаше кръгъл камък, разцепен на две от удара, който би премазал черепа му като диня, ако беше паднал върху него. В далечината се издигаха снежните върхове на Хималаите.
В следващата секунда установи, че се намира на каменна площадка, обърната към широка долина. Стръмнината не изглеждаше особено голяма, което щеше да му позволи да се спусне без алпинистки съоръжения.
Което си беше чист късмет, защото всичко, с което разполагаше в момента, се свеждаше до онова, което беше в джобовете му. Бе загубил дори фенерчето си.
Странна, нехарактерна миризма стигна до ноздрите му: пара. На мястото, където огънят бе изпарил снега, понесени от бриза, се виеха мъгливи облаци. Той се огледа и видя Старкман почти погребан под буци от камък. Изтича до него.
— Джейсън! Хайде, не можеш да ме оставиш точно сега. — Той отмести най-големите парчета от него.
— Еди? — Гласът на Старкман беше слаб. — Ти ли си?
— Че кой друг да е? Ранен ли си? Можеш ли да се движиш?
— Не зная, остави ме… ох, по дяволите!
— Какво? — попита Чейс. — Какво има? — Ако Старкман бе ранен сериозно, той не можеше практически да направи нищо, за да го изведе от планината.
— Приземих се на топките си…
Чейс впери очи в него, след което започна да се смее.
— Ах, ти, мръсник такъв! — Присъедини се Старкман към него с хриптене.
— Хайде, вдигни мързеливия си американски задник от земята.
Старкман се надигна. Превръзката над окото му бе скъсана и разкриваше потънала очна ябълка зад обезцветения, затворен клепач.
— Кучи син — простена той. — Това нещо тук боли…
Чейс вдигна поглед към планината. По склоновете й се издигаха пушек и прах.
— Е, шефът ти получи онова, което искаше — въздъхна той. — Мястото е напълно издухано — никой няма да изнесе оттук нищо повече.
— Да, но и твоят шеф получи каквото искаше — напомни му Старкман.
— Той не ми е шеф от момента, в който се опита да ме убие — произнесе студено Чейс. — Мисля, че ще трябва да си поговоря с този мръсник по въпроса.
— Никога не си можел да се примириш с предателството, нали? — произнесе многозначително Старкман.
Чейс го гледа мълчаливо известно време.
— Всъщност не. Но… — добави той, — има някои неща, които мога да забравя много по-лесно от други. Временно.
Здравото око на Старкман го погледна внимателно.
— Никога не съм я докосвал, Еди. Каквото и да ти е казвала, никога не съм се чукал с жена ти. Никога не съм причинявал такова нещо на приятел.
— Знаеш ли, Джейсън — каза Чейс и му протегна ръка, — всъщност ти вярвам.
— Примирие ли предлагаш, Еди?
— Засега. — Старкман пое ръката му; Чейс го издърпа. — Мисля, че двамата искаме едно и също — онзи мръсник Фрост да си получи заслуженото за онова, което направи. А аз трябва да измъкна Нина.
— Задължението ти да я защитаваш отпадна в секундата, в която Фрост престана да ти е началник.
— Парите отдавна не са причина да я пазя — каза му Чейс и в отговор получи вдигане на веждите.
Чу се нов шум и двамата се огледаха. Ранната утринна светлина проблясваше върху прозорците на вертолета на Фрост, кръжащ над планината; шумът на двигателите отекна в долината, когато ускориха. Чейс гледа известно време след тях, после се обърна към Старкман и отново протегна ръката си.
— Имаш ли все още достъп до ресурсите на Братството, независимо от смъртта на Куобрас?
— До някои от тях — отвърна Старкман. — Какво имаш предвид?
— Планирам екскурзия до Норвегия. Интересуваш ли се?
— Определено. — Те си стиснаха ръцете. — Борба до край, Еди?
— Борба до край.
Старкман се огледа.
— Съществува само един малък проблем — хванати сме в капана на Хималаите без никакъв транспорт и екипировка.
Чейс изобрази една полуусмивка.
— Добре, че погледнах в картата, преди идването тук. — Той посочи към долината. — Ако си в състояние да вървиш, нататък има едно селце. Би трябвало да стигнем до него до довечера. — Полуусмивката му се разшири. — Познавам тук едно момиче…
Красотата на Равнсфйорд — груба и първична — се простря под тях, но Нина почти не я забеляза.
