— Да разбирам ли, че думите, които не можете да преведете, са глозелски?
— Не. Всъщност приличат повече на йероглифи, отколкото на букви, и по-скоро са част от различна лингвистична система. Разочароващото е, че изглеждат познати, но не мога да разбера значението им. Може би са местна разновидност…
— Интересно. Кари, моля те, снимай тези знаци и ми ги изпрати, ако обичаш. Искам да ги видя отблизо.
— Разбира се, татко. — Кари взе артефакта от Нина и стартира програма, за да го фотографира с камерата на лаптопа.
Доказателството му хрумна още докато тя работеше.
— Кои са тези глозелци, док? Изучавал съм история, но никога не съм чувал за тях.
Нина се засмя.
— Не би и могъл. Защото те не съществуват.
Той погледна озадачено.
— Какво?
— Глозел е — поне до този момент — най-старият познат писмен език — обясни тя, — нещо като предтеча на няколко други, включително Винка-Тордос6 — Изражението на Чейс не се промени. — За които, предполагам, също не си чувал.
— Казах, че съм изучавал история, а не че съм взел изпита.
— Писмеността носи името на града, където е била открита. Всъщност, тук във Франция.
Кари приключи със снимането и остави металното парче, обръщайки го към Чейс, докато изпращаше файловете на баща си.
— Глозелските плочки са били открити в една пещера под селска нива през 1924-та година от Емил Фрадин. Тъй като били с по-ранен произход от всички познати досегашни езици, те били обявени за фалшиви. Но когато ги изследвали по нова технология петдесет години по-късно, се оказало, че наистина съществуват най-малко отпреди 10 000 години преди Христа.
Чейс подсвирна.
— Невероятно. Наистина са старички.
— Съществувала цивилизация, която използвала сложен писмен език в Европа, няколко хилядолетия дори преди древните гърци — каза Нина, — и тази цивилизация била достатъчно могъща, че да повлияе езиците на финикийците, гърците, евреите… дори на римляните и персите.
— И тази цивилизация… — Чейс гледаше артефакта, златистата отразена светлина осветяваше лицето му изотдолу — според теб е била Атлантида?
— Да — обади се Кари. — Както и според мен.
— В такъв случай и според мен. — Той се усмихна на Нина. — А как ще разберем коя е реката?
— Това е проблемът — отвърна Нина неохотно. — Не знам. Тази фигура на главния надпис — тя посочи малка група от седем точки, — изглежда представлява някаква мярка за разстояние. Следващите думи означават „юг“ и „запад“.
Чейс се наведе още по-близо към металното парче.
— Значи би могло да означава седем мили югозападно от нещо или седем на юг и после на запад…
— Точно така. Проблемът е, че не знаем какви мерки са били използвани, или дори към какво се отнасят — искам да кажа: коя е „нулевата позиция“.
— Атлантида, предполагам. — Нина го погледна. Изглеждаше впечатлена. — Хей, известен съм с това, че от време на време използвам мозъка си.
— Д-р Уайлд — каза Фрост, приковавайки вниманието на всички, — току-що разгледах знаците. Не очаквах познанията ми да надхвърлят вашите и бях прав. Не ми е известен нито един от тях. Но — продължи той, — улавяйки мрачното изражение на Нина — ще уредя експерт по древни езици да погледне артефакта.
Лицето на Нина стана още по-мрачно.
— О! Значи повече не се нуждаете от мен…
Кари се засмя.
— Не ставай смешна, Нина! Ти си най-важният човек в цялата мисия! Всъщност, без теб нямаше да има мисия.
— Кари е абсолютно права, д-р Уайлд — увери я Фрост. — Вие сте незаменима.
— Наистина ли? — грейна Нина. — Никога не са ми казвали нещо подобно преди.
— Обзалагам се на пет долара, че мога да позная нещата, които са ти казвали — подсмръкна Чейс. Кари и Нина го погледнаха.
— Нашият експерт може да дешифрира останалите букви, когато пристигне в Париж — каза Фрост. — И след като знаем коя река да търсим, ще можем да се подготвим за пълна експедиция.
— Няма ли да е по-лесно да изпратим снимките по електронната поща? — не се сдържа Нина.
— След последните ви премеждия не искам никой да вижда артефакта, освен ако не можем напълно да го контролираме. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
— Имате право.
Фрост й се усмихна широко.
— Не се отчайвайте, д-р Уайлд. Свършихте отлична работа. Мисля, че сега сме по-близо от всякога до откриването на Атлантида. Поздравления!
Похвалата видимо ободри Нина.
— Ако няма нищо друго за момента, предлагам да си починете и да се порадвате на Париж. Кари може да ви разведе. Скоро пак ще ви се обадя. Довиждане. — Екранът потъмня.
Кари погледна часовника си.
— Малко късно е да ти показвам сега забележителностите, за съжаление. Би трябвало вече да си лягаме.
— О, нима? — възкликна Чейс и вдигна двусмислено вежди. Кари го погледна. — Съжалявам, шефе — рече той престорено.
— Нина, идвала ли си преди в Париж? — попита Кари.
— Да, но за съвсем кратко. Бях с родителите си, бяха дошли за конференция по археология. А аз бях само на девет, така че не можах истински да го оценя.
Кари се усмихна.
— В такъв случай утре ще направим нещо, което да можеш да оцениш.
Това нещо се оказа изкуство, кухня… и пазаруване.
