Близо до паниката, Кари стъпи на гредата, но дръпна крака си веднага до стената. При скоростта, с която се движеше гредата, разполагаше най-много с минута, преди гредата напълно да изчезне и тя да скочи в езерото при останалия кайман… и пираните, които разкъсваха плътта на мъртвия си придружител.
Все още държеше в ръка кинжала, единственото, което можеше да я защити.
Кинжалът…
Трябва да имаше нещо повече, осъзна тя. Трябваше да направи нещо с кинжала, не просто да го намери.
— Хвърли ми фенера! — извика.
— Но тя ще падне! — възрази Нина, когато Чейс дръпна назад ръката си.
— Така или иначе след минута ще падне — отвърна й той.
— Кари! Готова ли си?
— Да!
Той хвърли фенера. Ярката светлина прелетя през залата като падаща звезда. Кари хвана фенера с ранената си ръка. Като се опитваше да запази равновесие, тя го вдигна и насочи лъча към вдлъбнатината горе над другия край на езерото. Разкри се нещо като ниша, куб със страни почти метър. Металът вътре блестеше, кръгъл предмет с ширина трийсетина сантиметра от мед или злато, приличащ на щит.
Не, не щит; мишена.
От гредата над повърхността бе останал само един метър, няколко секунди — и той щеше да изчезне безследно.
Кари се обърна и стъпи върху него с два крака, като издърпа назад дясната си ръка, за да се засили и да хвърли кинжала…
Мишената, ударена в самия център, издрънча. Металният диск падна назад и изчезна.
Гредата спря да се движи. Със скърцане и опъване на въжета тесният подвижен мост в отсрещния край на залата падна, удряйки срещуположната платформа с трясък.
Кари погледна надолу. Стърчащата от стената греда бе достатъчна за да стъпи с двата си крака, ако ги сложеше странично.
Тя се подпря със свободната си ръка в стената, чувствайки се напълно безпомощна.
— А сега какво се предполага, че трябва да направя? — запита се тя гласно.
Сякаш в отговор над нея се чу шум. Едно дълго възлесто въже с дебело парче дърво в края се смъкна от перваза, който минаваше по стената.
Чейс и Нина вече бяха стигнали до моста.
— Ще те посрещнем от другата страна! — извика Чейс, когато Кари хвана въжето и го дръпна, проверявайки дали няма да се скъса и дали не е поредният капан. Изглеждаше здраво. Като пазеше дясната си ръка, тя се покатери до корниза. Беше широк само трийсетина сантиметра, но в сравнение с това, на което сега бе стъпила, й изглеждаше направо като магистрала.
Нина и Чейс я чакаха на края на подвижния мост.
— Беше дяволска работа — каза Чейс, когато Кари се облегна на стената напълно изтощена. — Колко голяма беше мишената? — Тя вдигна ръката си да покаже и Нина завъртя глава.
— Не мисля, че бих могла да го направя — призна тя. — Изобщо не са се шегували, когато казаха, че е Предизвикателство за Сръчност. За съжаление, ни очакват още.
— Предизвикателството на Ума? Точно като за теб, докторе. Готова ли си?
Тя се усмихна нервно.
— Имам ли избор?
— С колко време разполагаме? — попита уморено Кари.
— Ами… трийсет и шест минути.
Всички погледнаха надолу към прохода, който водеше по-навътре в храма. Въпреки че не бе по-различен от онези, през които бяха минали, този изглеждаше много по-заплашителен.
— Добре, тогава. — Нина се изправи с решителност, каквато изобщо не чувстваше. — Да се надяваме, че умът ми е готов да се справи с изпитанието.
Като внимаваха за нови капани, те закрачиха по-нататък.
Нещо безпокоеше Нина, но тя не бе сигурна какво е. Не беше просто последствие от адреналиновия шок, че са избегнали на косъм смъртта. Имаше нещо друго, чувство, убеденост, че пропуска някакъв жизненоважен факт.
Нямаше време обаче да мисли за това. Напред се разкри друга зала.
— Задръж — каза Чейс и спря на входа. Той освети с фенера пространството навътре. — По-малка е от последната.
В сравнение със залата с езерото, тази бе миниатюрна. Стените, както и входът, бяха покрити със знаци — същият език, като на атлантския секстант.
— Изглежда безопасно — промърмори Чейс, — но по-добре да не разчитаме на това. Бъдете внимателни. — Той пристъпи в помещението и спря, сякаш очакваше да се задейства някакъв скрит капан; след това направи знак на двете да го последват.
— Окей. Предизвикателство на Ума значи… Давай, док.
— Добре… — Тя взе фенера и освети надписите по стените. — Господи! Преводът може да отнеме дни!
— Обаче имаме само трийсет и три минути до залеза. Мисли бързо.
— Нина, ето тук. — Кари се беше приближила до стената срещуположно на входа. Един каменен блок, върху който нямаше текст, приличаше на врата, а до него стоеше нещо, напомнящо на…
— Везна! — промърмори Нина. — За теглене. — Тя насочи светлината отдолу под нея. От камъка излизаше улей, а в него имаше стотици оловни топчета, всяко с големината на череша. — Предполагам, че трябва да сложим правилния брой топчета върху везната. Но как да разберем колко са нужни? — До медното блюдо имаше лост; тя се протегна към него, но Кари я спря.
— Чакай! Май имаме право само на един опит — каза тя и посочи към тавана. Оттам висеше голяма метална скара с трийсетсантиметрови шипове, готова да прободе всеки в залата при падането си. Нина светкавично отдръпна ръка.
