— Май на всички ни се отразява — признах си аз. — Колкото повече се смалява групичката ни, толкова по-трудно е просто да се наслаждаваме на живота в двореца.
Селест изсумтя и двете се обърнахме към нея, но веднага извърнахме очи, като ни хвана да я гледаме.
— Извини ме за малко — каза Марли и се размърда в стола си. — Май ще отида до тоалетната.
— И на мен това ми се въртеше в главата. Искаш ли да отидем заедно? — предложих аз.
Тя поклати глава с усмивка.
— Давай преди мен. Тъкмо ще си довърша чая.
— Добре. Ей сега се връщам.
Излязох от Дамския салон и тръгнах бавно по внушителния коридор. Едва ли някога щях да свикна с разкоша му. Така се бях отнесла, че като свих зад ъгъла, връхлетях право върху един страж.
— О! — възкликнах.
— Простете, госпожице. Дано не ви уплаших. — Хвана ме за лактите, докато намеря опора под краката си.
— Не — възразих, хихикайки. — Няма нищо. Трябваше да гледам къде ходя. Благодаря, че ме хванахте, страж…
— Удуърк — представи се той с отривист поклон.
— Аз съм Америка.
— Зная.
Усмихнах му се и врътнах очи. Естествено, че знаеше.
— Е, дано следващия път, като се натъкна на вас, да не е в толкова буквален смисъл — пошегувах се аз.
Той се засмя.
— Съгласен. Приятен ден, госпожице.
— И на вас.
Като се върнах в салона, разказах на Марли за смеховития ми сблъсък със страж Удуърк и я предупредих да внимава как ходи. Тя се разсмя и поклати глава.
Прекарахме остатъка от деня на слънчевата маса край прозореца в разговори за дома и другите момичета.
Точно в онзи момент мислите за бъдещето ме натъжаваха. Рано или късно на Избора щеше да му дойде краят и макар да знаех, че двете с Марли щяхме да си останем близки, ежедневните ни срещи щяха да ми липсват. Тя беше първата ми истинска приятелка и исках да е вечно до мен.
Докато аз се мъчех да живея за момента, Марли гледаше замечтано през прозореца. Питах се за какво ли се е умислила, но цареше такова спокойствие, че не исках да го нарушавам с въпроси.
Широките врати на терасата ми, както и тази към коридора бяха отворени и в стаята ми витаеше топлият ароматен въздух, нахлул откъм градините. Чакаше ме много работа и се надявах нежният полъх да поободри съзнанието ми. Той обаче единствено ме разсейваше и сякаш ме подканваше да стана от бюрото си, да тръгна нанякъде.
Въздъхнах и се отпуснах назад в стола, провесвайки глава от края на облегалката.
— Ан — провикнах се.
— Да, госпожице? — откликна главната ми прислужничка откъм ъгъла, където шиеше. Без дори да поглеждам, знаех, че Мери и Луси, другите ми две прислужнички, бяха наострили уши в готовност да се отзоват.
— Заповядвам ти да измъдруваш заключението от този доклад — казах, сочейки лениво към отчета с военно-статистически данни, който седеше на бюрото пред мен. Всички момичета от Елита щяха да бъдат изпитани на тази задача, но все не успявах да се съсредоточа върху нея.
Трите ми прислужнички се изхихикаха, колкото поради нелепостта на разпореждането ми, толкова и заради самия факт, че издавах такова. Не можех да се похваля с качества на водач.
— Съжалявам, милейди, но този въпрос като че ли надхвърля длъжностната ми характеристика — отвърна Ан. Макар и да беше отговорила с шега на несериозното ми искане, осезаемо се чувстваше виновна заради неспособността си да ми е от полза.
— Хубаво тогава — простенах и изопнах гръб в стола си. — Май сама ще трябва да се справям. А пък вие до една сте напълно безполезни. Още утре ще си намеря нови помощнички. Този път говоря сериозно.
Тричките отново се изкискаха, а аз насочих обратно вниманието си към цифрите върху листа. Имах усещането, че статистическите данни са неблагоприятни, но не бях уверена. Заех се да препрочитам текста и графиките със сбърчено в размисъл чело, несъзнателно дъвчейки края на химикала си, докато се мъчех да се концентрирам.
Дочух сдържания смях на Луси и вдигнах очи, за да видя какво я забавлява толкова, а като проследих погледа u до вратата, заварих Максън, облегнат на касата.
— Издаде ме! — смъмри той Луси, която продължаваше да се кикоти.
Незабавно избутах стола назад и се хвърлих в обятията му.
— Прочел си ми мислите!
— Така ли?
— Моля те, кажи ми, че можем да поизлезем навън. Само за мъничко?
Той се усмихна.
— Имам двайсет минути на разположение.
Завлякох го към коридора и оставихме прислужничките да се вълнуват шумно в стаята ми.
Безспорно градините се бяха превърнали в нашето си място. При почти всяка отдала ни се възможност да останем насаме хуквахме навън. Времето ни заедно минаваше в коренна противоположност на моментите ни с Аспен: скътани в тясната къщурка на дървото в задния двор, единственото място, където можехме да се обичаме без страх.
Внезапно се зачудих дали Аспен не беше някъде наоколо, слял се с многобройните редици на дворцовите стражи, и не ни гледаше как се държим за ръце.
— Какво ти има тук? — попита Максън, докосвайки връхчетата на пръстите ми, докато ходехме.
— Мазоли. От натискане по струните на цигулката четири часа дневно.
— Не ги бях забелязал преди.
