— Притесняват ли те? — Бях представителка на най-ниската каста сред шестте момичета от Елита и едва ли някоя от тях имаше ръце като моите.
Максън спря на място, приближи пръстите ми до устните си и целуна захабените им връхчета.
— Точно обратното. Намирам ги за доста привлекателни. — Усетих как се изчервявам. — Видял съм целия свят — е, да, главно през бронирано стъкло или от кулите на древни замъци, — и все пак съм го видял. Посветен съм в отговорите на хиляди важни въпроси. Но тази малка ръчичка тук… — той се взря дълбоко в очите ми — … тази ръчичка твори звуци, несравними с нищо чуто от ушите ми досега. Понякога си мисля, че само съм сънувал как свириш на цигулка, толкова красиво беше. Тези мазоли са доказателство, че е било наяве.
Имаше моменти, в които ми говореше така трогателно, така романтично, че звучеше нереално. Макар и думите му да достигаха сърцето ми, никога не знаех дали е разумно да им повярвам. Откъде можех да съм сигурна, че не омайваше и другите момичета така? Трябваше да сменя темата.
— Наистина ли си посветен в отговорите на хиляди въпроси?
— Абсолютно. Питай ме каквото си поискаш, а ако не знам отговора, то знам къде да го търся.
— Каквото си поискам?
— Точно така.
Трудно ми беше да измисля въпрос на момента, особено такъв, с който щях да го хвърля в чудо — така щеше да е по-интересно. Поразмислих се върху нещата, относно които бях проявявала най-голямо любопитство като малка. Как летяха самолетите. Какъв е бил животът в Съединените щати. На какъв принцип работеха миниатюрните музикални устройства на богаташите.
Тогава ме осени една идея.
— Какво е Хелоуин? — попитах.
— Хелоуин ли? — Очевидно не беше чувал за подобно нещо. Което не ме изненадваше. Един-единствен път бях срещала думата, в онзи вехт учебник по история на родителите ми. На места беше толкова парцалив, че едва се четеше; някои от страниците му бяха съсипани до неузнаваемост, а други направо липсваха. Но идеята за някогашните, отдавна забравени празници открай време ме вълнуваше.
— Май вече не сте толкова самонадеян, а, Ваше кралско всезнайство? — подразних го аз.
Той свъси вежди, но видимо се преструваше на ядосан. Погледна часовника си и
вдиша дълбоко.
— Ела с мен. Нямаме много време — заяви той, сграбчи ме за ръката и се втурна нанякъде.
Аз подтичвах несигурно на малките си токчета, но някак смогвах на темпото му, докато ме влачеше обратно към двореца с широка усмивка върху лицето. Харесваше ми да виждам безгрижния Максън; прекалено често общувах с улегналия.
— Господа — поздрави стражите, като влетяхме през вратите.
Издържах до средата на вестибюла, преди обувките да ме надвият.
— Максън, спри! — простенах. — Не мога толкова бързо.
— Давай, можеш, няма да съжаляваш — подкани ме той, дърпайки ръката ми. Накрая склони да забави крачка, но очевидно не го свърташе.
Тръгнахме към северния коридор и студиото, където се снимаше осведомителният бюлетин, но преди да ги стигнем, се отклонихме по някакво стълбище. Заизкачвахме се стълба по стълба и търпението ми скоро се изчерпа.
— Къде точно ме водиш?
Той се обърна към мен и лицето му веднага придоби сериозно изражение.
— Трябва да се закълнеш на никого да не казваш за тази стаичка. Само няколко члена от семейството ми и шепа стражи знаят за съществуването и.
Ставах все по-заинтригувана.
— Дадено.
Стигнахме до върха на стълбището и Максън ми отвори вратата. Пак ме хвана за ръката и ме поведе надолу по коридорчето, спирайки чак пред стена, почти изцяло покрита от разкошна картина. Максън хвърли един поглед назад, за да се увери, че сме сами, после бръкна зад отсрещния край на рамката. Чух тихичко щракване и картината се открехна към нас.
Ахнах. Максън от своя страна се ухили.
Зад картината се криеше врата, която не стигаше чак до пода и си имаше малка клавиатура като на телефон. Максън набра няколко цифри и таблото издаде звук. Като завъртя дръжката, се обърна към мен.
— Нека ти помогна. Стъпалото е доста височко. — Подаде ми ръка и ме покани да вляза първа.
Останах без думи.
Намирах се в стая без прозорци, чиито стени бяха покрити с рафтове, отрупани със стари наглед книги. Два от рафтовете съдържаха томове, белязани с любопитни червени наклонени чертички, а до едната стена седеше впечатляващ атлас, отворен на страница с изображение на страна, която не можех да назова. По средата имаше маса с няколко книги отгоре и, изглежда, някой се беше ровил из тях наскоро и нарочно ги беше оставил на леснодостъпно място. Най-накрая окото ми се спря и на вградения в една от стените екран, вероятно телевизионен.
— Какво означават наклонените чертички? — попитах напълно зашеметена.
— С тях се отбелязват забранените книги. Не е изключено да разполагаме с последните бройки в цяла Илеа.
Обърнах се към него, задавайки с очите си въпроса, който не дръзвах да изрека на глас.
— Да, може да ги разгледаш. — Прозвуча така, сякаш му създавах неудобство, но
изражението му говореше, че се бе надявал да поискам.
