Взех внимателно една от книгите, притеснена да не съсипя неволно това единствено по рода си съкровище. Прелистих няколко страници, но побързах да я върна на мястото и, смутена от благоговението, което изпитвах към нея.
Като се обърнах, заварих Максън да щрака по клавишите на нещо, приличащо на пишеща машина, прикрепена към телевизионния екран.
— Какво е това? — поинтересувах се аз.
— Компютър. Не си ли виждала преди? — Поклатих глава, а Максън като че ли не се изненада особено. — Вече са рядко явление. Този е предназначен специално за обработка на информацията в тази стая. Ако изобщо имаме сведения за този твой Хелоуин, машинката ще ни насочи къде да търсим.
Не схванах напълно думите му, но не го помолих да обясни. До няколко секунди търсенето му даде резултат: списък от три точки върху екрана.
— Ей, чудесно! — възкликна той. — Почакай тук.
Останах при масата, докато Максън издирваше трите книги, които щяха да ни просветлят за същността на Хелоуин. Надявах се да не му бях създала толкова работа заради нещо глупаво.
Първата книга определяше Хелоуин като празненство, с което келтите отбелязвали края на лятото. Понеже не исках да го затормозявам излишно, така и не споменах малката подробност, че си нямах никаква представа що е то келти. Въпросните „келти" вярвали, че по Хелоуин духове скитат из нашия свят и се маскират, за да прогонят лошите. С времето традицията прераснала в светски празник, тачен най-вече от децата. Хлапаците обикаляли града, облечени в маскарадни костюми, пеели песни и за награда получавали вкусотии. Дори си измислили заканата „лакомство или пакост", понеже правели разни дяволии, ако не ги почерпят.
Определението във втората книга беше подобно, само че се споменаваше и нещо за тикви и християнство.
— Тази ще е най-интересна — обяви Максън, разлиствайки третата книга, ръкопис, доста по-тънък от останалите.
— От къде на къде? — зачудих се аз и отидох до него, за да я видя отблизо.
— Това, лейди Америка, е един от личните дневници на Грегъри Илеа.
— Какво? — възкликнах аз. — Мога ли да я докосна?
— Нека първо намеря страницата, която ни трябва. Виж, има даже фотография!
И наистина измежду кориците като привидение се яви снимка от незнайното минало, на която с каменно изражение, безупречен костюм и достолепна стойка позираше самият Грегъри Илеа. Странно беше да разпозная толкова от краля и Максън в осанката му. До него седеше жена с вяла усмивка на лицето. По чертите и си личеше, че някога бе пленявала с красота, но до онзи момент очите и вече бяха загубили блясъка си. Имаше уморен вид.
Три други фигури обкръжаваха двойката. Красиво, жизнено момиче в юношеска възраст се усмихваше широко, облечено в рокля с волани. Точно като на принцеса. Чудна работа! До нея стърчаха две момчета, едното малко по-високо от другото, но и двамата дегизирани като персонажи, които не успях да разпозная. Изглеждаха така, сякаш се канеха да свършат някоя беля. Под снимката бяха вписани няколко изречения, и то, за мое изумление, с почерка на Грегъри Илеа.
— Според теб това ли е причината да загърбим празниците? Защото са прахосничество? — попитах Максън.
— Възможно е. Ако съдим по датата, снимката е направена точно след ответния удар на Китайско-американската държава, малко преди Четвъртата световна война. По онова време повечето хора мизерствали — представи си цяла нация от Седмици с шепа Двойки между тях.
— Леле. — Чудех се какво ли е било да живееш в опустошена от войни страна, едва стъпила на краката си, но готова да се бори за независимост. Миналото ни ме вдъхновяваше.
— Колко такива дневници има? — поинтересувах се.
Максън посочи към един от рафтовете, зареден със същите книжки.
— Около дузина.
Не беше за вярване! Всичката тази история, събрана в една стаичка.
— Благодаря ти. Дори не си бях мечтала да видя подобно нещо с очите си. Още не мога да повярвам, че е истина.
Максън сияеше от щастие.
— Искаш ли да го прочетеш целия? — той посочи към дневника.
— Да, разбира се! — почти изкрещях, преди да си спомня колко работа ме чакаше. — Само че не мога да остана повече, трябва да се връщам към онзи ужасяващ доклад. А и ти имаш задължения.
— Вярно. А какво ще кажеш за това? Вземи книгата и я задръж за няколко дни.
— Полагат ли ми се такива привилегии? — попитах слисана.
— Не — усмихна се той.
