Сълзите рукнаха тихо от очите ми. Татко наистина вярваше, че съм способна да се справя. Само той. Е, той и Николета.
Николета!
Напълно бях забравила за бележката. Бръкнах в роклята си и я извадих. Листчето съдържаше телефонен номер. Дори не беше написала името си.
Колко ли рискуваше, отправяйки ми такова предложение?
Погледнах малката бележка и писмото от татко в ръцете ми. Сетих се за увереността, с която Аспен ми бе заявил, че не съм способна да бъда принцеса. Сетих се за последната позиция, която заемах в анкетата. Замислих се за мистериозното обещание на Максън, което ми даде по-рано същата седмица… Затворих очи и напрегнах съзнанието си.
Можех ли да се справя? Можех ли да стана следващата принцеса на Илеа?
В деня след гостуването на италианките закусихме и се събрахме в Дамския салон. Кралицата отсъстваше и никоя от нас нямаше представа какво значи това.
— Обзалагам се, че помага на Силвия да напише финалния доклад — предположи Елиз.
— Доколкото знам, мнението u не бива да повлиява на оценките ни — противопостави u се Крис.
— Може пък да има махмурлук — подметна Натали, разтривайки с пръсти слепоочията си.
— Не всички са като теб — захапа я Селест.
— Може да не се чувства добре — обадих се аз. — Често u прилошава.
Крис кимна.
— Чудя се защо ли.
— Нали е отраснала на юг? — попита Елиз. — Разправят, че въздухът и водата не били особено чисти в онзи район. Може би първите години от живота u си казват думата.
— Разправят, че всичко било зле на юг от Съмнър — добави Селест.
— Вероятно просто си почива — намесих се аз. — Тази вечер ще се снима осведомителният бюлетин и иска да е подготвена. Много разумно от нейна страна. Едва десет сутринта е, а и аз плача за дрямка.
— Да, май няма да е зле всички да подремнем — отбеляза вяло Натали.
Една прислужничка влезе с малък поднос в ръка и заситни тихо през салона; прекоси го толкова чевръсто, че почти не усетихме присъствието u.
— Чакай малко — подскочи Крис. — Нали не смятате, че ще обсъждат приемите пред камерите на бюлетина?
Селест простена.
— Беше отвратително глупаво. Вие двете с Америка извадихте късмет.
— Сигурно се шегуваш. Имаш ли някаква представа…
Крис не успя да довърши изречението си, тъй като прислужничката спря до лявото ми рамо и снижи подноса, разкривайки малката сгъната бележка отгоре му.
Взех писмото и го прочетох, усещайки всички погледи в салона върху себе си.
— От Максън ли е? — попита Крис, мъчейки се да прикрие интереса си.
— Да — отвърнах, без да вдигна поглед към нея.
— Какво пише? — изнахалства тя.
— Че трябва да ме види за малко.
Селест се изсмя.
— Май някой е загазил.
Въздъхнах и станах, следвайки прислужничката към вратата.
— Има само един начин да разберем.
— Може пък най-сетне да я изхвърли от двореца — изшушука Селест достатъчно високо, за да я чуя.
— Смяташ ли? — попита Натали с немалка доза вълнение в гласа.
Потреперих. Дали пък наистина не ме изхвърляше?! Ако искаше просто да си поговорим или да прекара малко време с мен, нямаше ли да ме покани по друг начин?
Максън ме чакаше в коридора и аз го доближих с плаха крачка. Не изглеждаше ядосан, но ми се стори напрегнат.
Приготвих се за лоша новина.
— Е?
Той ме хвана за ръката.
— Разполагаме с петнайсет минути. Не бива да споделяш с никого за нещото, което ще ти покажа. Разбираш ли ме?
Аз кимнах.
— Добре тогава.
Изтърчахме нагоре по стълбището чак до третия етаж. С внимателни, но и припрени движения Максън ме задърпа по коридора към двойна бяла врата.
— Само петнайсет минути — напомни ми той.
— Петнайсет минути.
Извади ключ от джоба си и отключи една от вратите, задържайки я отворена, за да вляза преди него. Стаята отвъд нея беше просторна и светла, с много прозорци и врата, водеща към балкона, обточващ една от стените. Имаше легло, масивен гардероб и маса, обградена със столове; но като изключим тези мебели, помещението беше празно. По стените нямаше картини, а по фигуралните полици — нито едно украшение. Дори боята беше поовехтяла.
— Това са покоите на принцесата — обясни тихо Максън.
Аз ококорих очи.
— Съзнавам, че в момента жилището не е особено привлекателна гледка. Обикновено принцесата подбира интериора, затова, когато майка ми се пренесла в покоите на кралицата, стаята останала гола.
Кралица Амбърли бе спала тук. Имаше нещо магическо в тази стаичка.
Максън се приближи зад гърба ми и се впусна да ме запознава с обстановката.
— Онези врати водят към балкона. А онези там — той посочи към отсрещния край на стаята — към личния кабинет на принцесата. Тази тук — насочи вниманието ми към вратата вдясно от нас — води към моята стая. Все пак принцесата трябва да ми е наблизо.
Усетих как бузите ми пламват при мисълта да спя в такава близост до Максън.
Той пристъпи към големия гардероб.
— Знаеш ли какво е това? Зад тази уж обикновена мебел се крие изходът към кралското скривалище. През него можеш да стигнеш и до други места в двореца, но това е основната му цел. — Той въздъхна. — Бих нарекъл това лека злоупотреба, но мисля, че си струва.
