Един от разузнавачите се отклони леко на запад от пътя на армията и попадна на малка група пехотинци, скрити всред скалите на някакъв каньон. Не се осмели да ги приближи, за да не издаде собственото си присъствие, но отрядът наброяваше поне петдесет войника и очевидно бе поставен в засада.
Келсън скоро узна новините и се замисли какво ли му готвеше неприятелят. Засадата явно целеше да отклони вниманието му, защото толкова малък отряд едва ли можеше да нанесе сериозен удар на обединената армия на Гуинид. Подобна засада би била чисто самоубийство, освен ако нямаше някаква магия в цялата работа.
Тази мисъл определено го тревожеше и той повика при себе си генерал Глодрут, който бе влязъл в ролята на негов адютант след завръщането си от поражението при Ренгарт. Нареди му да предаде на фланговите командири да внимават за внезапна атака от запад. После яхна коня и препусна да търси Морган, за да чуе и неговото мнение.
Откри го в челото на главната колона заедно с Дънкан, Нигел и епископ Кардиъл. Морган разпитваше някакво изплашено момче, което с мъка удържаше буйния си жребец. Зад него се бяха събрали неколцина разузнавачи в същата униформа, каквато носеше и момчето. Морган изглеждаше раздразнен от думите на момъка, а Кардиъл си играеше нервно с юздите. Само Нигел се поклони, когато Келсън скочи от коня си. Кралят с учудване откри, че Дънкан върти в ръцете си окървавено знаме с розите и спящия лъв на рода Маклейн. Обърна се безмълвно към Морган с въпрос в сивите си очи.
— Не мога да обясня какво се е случило, принце. Очевидно някой ни е оставил недвусмислено предупреждение. Добс ми донесе знамето, но ми се струва, че не е много охотен да ни разкаже как е попаднало у него. Най-добре ще е да проучим въпроса сами.
— Мислиш ли, че е капан? — попита Келсън и потръпна при вида на знамето. — Какво видя там, Добс?
Добс погледна с боязън краля си и се прекръсти с трепереща ръка.
— Бог да се смили над душите им, Ваше Величество, но хич и не смея да кажа к’во видях — прошепна той. — Зло, гнусно нещо, нечестиво! Сир, нека се махаме оттук докле можем! Не можем да се бием с враг, дето постъпва тъй с жертвите си!
— Можем — не можем, ще се бием — прекъсна го Келсън, без да го пита повече за нищо.
— Нека видим с очите си — обърна се Морган към краля и смуши жребеца си. Келсън, Дънкан и останалите го последваха. На върха на близкия хълм вече ги чакаха Уорън и двама от лейтенантите му. С тях бе и епископ Арилан. Уорън се поклони отсечено на Келсън и се обърна към равнината пред тях.
— Страховита гледка, сир — каза тихо той с поглед вперен напред. — Виждате ли лешоядите и гарваните, дето кръжат там горе. А някои са накацали по земята. Противна работа!
Келсън проследи погледа му и ахна от изумление. Половин миля навътре в равнината се виждаше малка група войници. Залязващото слънце удължаваше сенките им и блестеше по бронята и шлемовете им.
Но те не помръдваха, бяха изправени мъртви. Само лешояди се рееха над главите им или се клатушкаха като пияни около труповете. Далеч не запад се виеха още птици, там, където разузнавачите на Келсън бяха забелязали засадата в клисурата. Най-сетне кралят проумя какво са правили войниците там и преглътна трудно.
— Тези знамена наши ли са? — попита тихо той. Един от лейтенантите на Уорън погледна през далекогледа си и потвърди.
— Така изглежда, Ваше Величество. Всички са мъртви.
— Добре, стига толкова — намеси се Морган. — Уенсит ни е оставил малко послание. Това е очевидно. Нека узнаем и останалото. Нигел, повикай един отряд за охрана. Останалите нека ме последват.
После пришпори коня си и препусна надолу по склона. Дънкан и епископите също тръгнаха, само Келсън остана замислен известно време преди да потвърди заповедта на Морган пред Нигел, след което препусна след другите. Уорън яздеше плътно до него, само Нигел остана назад, за да повика ескорта. Постепенно конете забавиха ход, защото миризмата на смърт и разложение бе силна. Пръхтяха и се дърпаха нервно назад, особено когато лешоядите се вдигнаха с крясък от мършата.
Участта на войниците пред тях бе повече от ясна. Всички носеха герба на Касан — родовия знак на Дънкан и до един бяха набити на колове. Тези, които са носили по-лека броня вече бяха наполовина изкълвани от лешоядите и въздухът бе пропит от миризмата на мърша и птичи изпражнения.
Келсън стана бял като перото на шлема си, което можеше да се каже и за останалите. Дънкан стисна очи, за да не вижда кошмарната сцена и дори Уорън се олюля на седлото сякаш щеше да припадне всеки момент. Кардиъл измъкна бяла ленена кърпа от ръкава си и я допря до носа си, за да не повърне.
— Сир, — гласът на епископа секна и той започна отначало. — Сир, що за човек може да постъпи така със себеподобните си? Има ли душа този човек? Или призовава демоните на черните бездни, за да му служат?
Келсън поклати глава горчиво.
— Това не е магия, епископе, — прошепна той. — Това е човешки ужас, премерен така, че да плаши повече от всяка магия, която Уенсит може да ни изпрати от такова разстояние.
— Но защо това?
