А сега Солос го нямаше. Договорът с Маршал-рицар Настрия бе изпълнен и той се бе върнал на изходната точка. Имаше лъка и стрелите си, ножовете и ума си и това бе достатъчно, за да се оцелее в дивото. Не дължеше нищо на нещастниците, които бе оставил в клисурата. Можеше да прави каквото си иска.
Но бе в капан. Не можеше да пренебрегне това, на което със Солос бяха станали свидетели. Не и сам. Не и докато проклетият рицар-убиец бе все още жив. А го имаше и проблемът с дракона, който му отваряше малка, но съществуваща възможност за мъст, която не можеше да пренебрегне.
Бе в капан. Искаше отмъщение, не само за Солос, но и за всеки изгорен Независим. За да го получи, трябваше да остане с дракона, Люспестия и онази жена. Която и да бе тя.
Трябваше да им помогне.
— Мамка му!
Викът му отекна в долината и заглъхна. Никой не му отвърна. Той въздъхна, слезе по каменистата пътека и приготви лъка си. Отне му няколко часа, докато намери приличен обед и още един, докато го одере и нареже. Пътят обратно нагоре към клисурата му отне два пъти повече време. Докато се върне бе изтощен и гладен. Доколкото можеше да прецени, бе отсъствал около десет часа и никой от другите дори не бе помръднал. Освен жената, която бе наместила краката си.
Той се отпусна на земята и притвори очи.
— Ще може ли драконът ти да ни напали огън?
Люспестият поклати глава.
— Вцепенена е. Те изпадат в такова състояние, когато са ранени. Ще спи, докато ѝ стане по-добре.
— И кога ще ѝ стане по-добре?
— Ако си е счупила ребро, след две-три седмици.
Кемир отвори очи и погледна към небето. Стените на клисурата му стояха като рамка.
— Две-три седмици? — изсмя се той.
— Да.
— Значи за това време ние трябва да останем скрити от Ездачите на Шезира и да не умрем от глад. Освен това не можем да се махнем оттук, тъй като двамата с теб ще умрем от студ.
Той притвори очи и поклати глава.
— Проклет да си, драконе. За всичко.
А след това се зае с оцеляването им.
Люспестият бе напълно безполезен. Той можеше само да седи до дракона си и да го гали. Жената прекарваше цялото си време да гледа в празното пространство с отворена уста или да трепери и да крещи неща, в които нямаше грам смисъл. „Вероятно е трескава“, помисли си Кемир и реши, че по всяка вероятност ще умре. Тя обаче оцеля, а когато се съвзе, се оказа, че има идея как може да оцелеят. След няколко дни дойде при него. Нямаше ботуши, но не се притесняваше от това да стъпва боса по камъните и мъха. Всеки ден идваше с него до края на клисурата и го чакаше, докато той ловува. Когато бе готов, тя палеше огън, а двамата стояха и гледаха пламъците. Не говореха, но имаха усещането, че си споделят нещо. Че оцеляват заедно. Всеки ден той ѝ даваше най-хубавото парче месо от животното, което бе убил, а след това двамата лягаха един до друг и се унасяха. Тя не говореше много и често съзнанието ѝ отлиташе в непозната посока. Бе като изгубена, а понякога викаше. Когато я докоснеше, тя потръпваше и замръзваше. А друг път, когато си спомняше за смъртта на Солос, разчиташе в очите ѝ същата жажда за мъст, която чувстваше и той.
Тя бе добър спътник, реши накрая той. Нямаше нищо против да я остави жива.
На края на всеки от дните, те бавно се връщаха към Люспестия и неговия дракон, дъвчейки парчета сурово месо. Кейлин винаги ги чакаше. Всеки ден те се връщаха по-късно, отколкото на предишния, но той никога не каза нищо. Не ядеше много. Бавно си отиваше, в чакане драконът му да се събуди.
На два пъти Кемир видя други дракони в далечината. Гледаше ги — малки точици в небето — докато не се махнат. Така и не намериха клисурата на Пряспа.
Пряспа спа четири седмици, а не две. Докато се събуди, Люспестият бе станал на кожа и кости. Кемир и Надира го бяха оставили с дракона му, както правеха всяка сутрин. Когато се върнаха, него го нямаше.
Драконът бе буден. Въздухът миришеше на мърша.
Кемир замръзна за миг, след което избута Надира назад.
— Бягай! Веднага!
Той пусна останките от дивото прасе, което бе убил. Чувстваше дракона в ума си. Звярът бе полудял от глад и го гледаше лакомо.
— Алхимици! — каза той на висок глас. — Ще те отведа при алхимиците, забрави ли. Изяж ме и никога не ще ги намериш!
Той отстъпи назад от прасето. Драконът се стрелна напред и го погълна на една хапка.
Мисълта ѝ прозвуча яростно.
— Къде е Кейлин?
Драконът отстъпи назад. Той усети как в мислите му се промъква срам.
Кемир отстъпи назад в клисурата и прекара нощта, прегърнал Надира, треперещ и мъчейки се да запази някаква топлина в тялото си. Без горещината на дракона, нощта в планината, дори на завет от вятъра, бе пронизващо студена.
