— Още два дракона. Изпратени са да те наблюдават. Третият отива за помощ. До утре сутринта ще бъдат около дузина. Ти искаш да избягаш, нали?
— Казвам се Кемир. Искам да ти помогна.
— Няма ли дракони, няма и драконови ездачи.
Опашката се затегна малко по-силно.
Кемир се опита да се освободи. Драконът не бе хванал ръцете му, но усилията му бяха напразни. Още държеше ножа, с който бе заплашил Люспестия.
Ако пронижеше опашката, дали драконът щеше да го пусне? Дали изобщо щеше да усети нещо?
— Ще убивам драконови рицари. Колкото поискаш!
— Тогава ще убивам алхимици. Ти попита къде са те. Мога да ти покажа!
Драконът го погледа известно време, след което бавно го свали на земята.
Драконът се обърна към Люспестия, но гласът му проехтя и в главата на Кемир.
Огледалните езера, които обграждаха Града на Драконите, се смятаха за съвършено кръгли и бездънни. Брегът не се спускаше плавно към дъното; земята просто изчезваше. Според митовете, разказвани от драконовите жреци, Божественият дракон оформил света от глина, която изпекъл на огнения си дъх. Хората в града не бяха особено религиозни, но смятаха, че жреците са прави, а Огледалните езера са мястото, в което Божественият дракон дълбал с ноктите си за глина, с която да работи. Според легендите езерата бяха обитавани от странни и чудовищни създания, които се подават посред нощ, поглъщат цели лодки, а след това потъват обратно в дълбините, без да оставят никаква друга следа от съществуванието си.
От върха на Диамантената каскада, където се бе настанил Джехал, обаче се виждаше, че езерата изобщо не са съвършено кръгли. Според него, най-вероятно те си имаха и дъно, но пък нямаха чудовища, ако не се брояха тези с човешки лица. Именно на тях той отдаваше и изчезналите лодки.
От каскадата той можеше да види и града, и Елмазения дворец. Всички те бяха на около километър под него. Водните пръски от водопадите около него им придаваха допълнителна украса.
Един ден те щяха да му принадлежат.
Зад гърба му Призрачния пляскаше във водите на Диамантената река. Над главата му премина сянка и малко по-късно кацна втори дракон. Двете чудовища се загледаха любопитно. Вторият дракон също се гмурна в реката и започна да пие, след като Ездачът му се насочи към Джехал.
— Чудех се дали ще дойдеш. Дължиш ми извинение — каза Джехал след като Ездачът свали шлема си. Трябваше да говори по-високо, за да надвика рева на водопада.
Зафир се усмихна. Не каза нищо, но застана до него и погледна от ръба.
— Трябва да бъдеш внимателна — отбеляза Джехал, — можеш да паднеш.
— И двамата можем да паднем.
— Наблюдавах те, откакто напусна гнездото. С теб няма Ездачи. Никой не знае, че си тук. Никой не знае с кого си.
Тя постави ръка на рамото му.
— А ти извика ли Ездачите си, принце мой?
— Не, естествено. Не можеш да знаеш от чия ръка са взимали пари.
— Как падна майка ми?
— От по-ниско — сви рамене Джехал, — но имам по-интересни неща за обсъждане с теб. Разбрах, че си откраднала отварите ми и си водела задушевна кореспонденция с Хирам.
Тя не го погледна.
— Бил си при новото си семейство. Как е кралица Шезира?
— Заплашена ли се чувстваш, любов моя?
— Не. А ти?
— Съвсем не.
— Не съм крала отварите ти. Взех ги, защото ти ми каза така.
— Казах да вземеш една.
— Вече са в Хирам.
— Знам.
Тя го погледна, а устните ѝ се извиха в усмивка.
— Знам, че знаеш. Видях как малкото ти златно драконче стои на прозореца и ни наблюдава с големите си рубинени очички. Колко такива същества имаш?
— Имах още едно, което ти подарих. Те са ми сватбен подарък от Тайтакей.
Зафир повдигна вежда.
— Значи все пак си е струвало да се ожениш. Какво искат Тайтакей?
— Добруването ми, най-вероятно — сви рамене Джехал.
— Това не звучи много тайтакейско.
— Искат това, което винаги са искали, но никога не ще притежават. Новоизлюпено.
