"Забележете… този Кондън е някакъв Вид гений!" "Космополитън" Комар, проституция, порнография, рекет, наркотици, убийства, изнудвания. Навсякъде ръката на мафията Прици. Дори зловещите Борджии бледнеят пред тях. Жестокият наемен убиец на фамилията, Чарли Партана, нощем се превръща в нежен любовник — пленен от красивата Мардел ла Тур, той е обладан от алчната, властолюбива и обзета от страст Мейроуз Прици… Една книга за облагодетелствания престъпен свят на Америка.
Пералнята „Сент Джоузеф“, главно седалище на клана Прици, бе ниско и широко триъгълно здание, врязало се като парче торта в центъра на Флетбуш. През октомври 1969 г. се навършиха пет месеца, откакто Винсънт Прици бе станал бос, т.е. след оттеглянето на баща му, за когото този акт означаваше формално предаване на титлата и задълженията в ръцете на сина и отпадане на всекидневното ходене в „пералнята“. Нищо не беше се променило. Босът бе Винсънт, но негов бос си оставаше дон Корадо.
Винсънт бе сериозен мъж със строг вид: лицето му, свито като юмрук, излъчваше едва сдържана ярост и наподобяваше една от куклите на сеньор Уенсис с антиобществено поведение. Страдаше от подагра, високо кръвно налягане, язва, псориазис — защото беше човекомразец. Цели двадесет и четири години беше sottocapo1 и vindicatore2 на баща си; сега босът беше той. Но дори и това ненавиждаше. Винсънт заговорничеше със собственото си невежество. Човек блъскан и бит отвсякъде, той ръфаше плътта си и я изплюваше върху света.
Стаята му с два прозореца и голямо бюро бе лишена от всякакви други вещи, ако не смятаме двата телефона и бронзова, скосена по краищата табела на стенала, която гласеше: „Благодаря за това, че не пушите“. До стената отляво имаше огромна маса с подредени двадесетсантиметрови статуетки на светци и картината „Исусово свято сърце“, поставена в бронзова рамка. Винсънт беше роден в деня на Девата от Палермо, св. Нимфа, приела мъченичеството в Сицилия, чиито свети мощи, заедно с тези на св. Респий и св. Трифон се съхраняваха в Рим, и тя беше негова покровителка; статуетките на тези светци стояха на масата редом със св. Антоний и св. Дженаро. На стената срещу бюрото се виждаше един от работните девизи на Ай Би Ем, също в рамка, на италиански: credere3, с големи черни букви върху сребърна апликация на оранжева основа. Три стола, светло кожено канапе и светъл килим довършваха подредбата на стаята.
Изпи хапче за кръвното, после диуретик, хапче против подаграта и триста двадесет и пет милиграма аспирин, който трябваше да поразреди кръвта му: зачака промяна в състоянието си. Нищо не почувствува.
Изрева в отворената врата: „Доведете ми Чарли Партана!“ Всяка дума бе рязка като звук на трион. За да постигне такова въздействие, бе работил четиридесет и пет години. Така говореха всички мъже от тяхната среда; мигновено трябваше да стане ясно, че момчета като тях не се шегуват.
Стаята на Партана беше две врати след тази на боса. Със същата големина, но не така украсена — никакви табелки с надписи, никакъв килим, никакви статуетки, никакво канапе. Чарли беше заместник и изпълнител на волята на боса. Беше на тридесет години. Имаше способността временно да изключва какво става около него, отчужден напълно. Когато беше на тринадесет, Корадо Прици предрече, че той ще бъде „скритата пружина“, защото никой не забелязваше присъствието му. Би могъл да изпотроши някоя от витрините на „Маси“ без някой да го усети.
Чарли Партана беше гъвкав и строен, кокалест, с лице на товарен кон — безизразно, дълго и тясно; големи очи, залепени до носа му. Веждите му стърчаха над очите, а гласът му произвеждаше звуци, подобни на шум от тежка стоманена шейна върху сгурия. Подреждаше мислите си бавно, но с усърдна точност. Седеше зад бюро с празни чекмеджета, с изключение на едно, в което държеше швейцарски армейски нож с ножичка, с която имаше навик да реже ноктите си. Беше много спретнат човек.
На три стола около бюрото седяха доверениците на семейство Прици, които бяха caporegime4. Под командата на всеки имаше приблизително шестстотин човека — специалисти и мускулна сила, действуващи или в резерв.
„Малкият Ейб“, Гароне Таркуин, единият от тях, говореше за новите строителни замисли в кметската канцелария. Гароне беше получил прякора си преди тридесетина години, от когато датираше откритието му как да не се бръсне всеки ден — беше пуснал бакенбарди, покриващи бузите му като на Ейбрахам Линкълн. Изглеждаше двоен: месест и късичък. Говореше, сякаш бе учил на дикция самия Луис Армета. Отговаряше за съюзите на строителните работници и предлагаше да изтеглят водопроводчиците, гипсаджиите и електротехниците от проекта „Гардън Гроу“ — гигантски, шикозен жилищен квартал, израстващ на мястото на множество сринати със земята евтини къщи; хората на кмета си бяха прибрали пая тихомълком.
— Това копеленце се перчи и ми се прави на важен, какво си мисли, за бога!
Другите двама capi5 бяха Роко Сестеро и Сал Прици, син на Винсънт (овдовял за втори път) от първия му брак. Говореха едновременно, разярени от подлата кражба на кметските хора, които се стискаха да делят, когато в стаята нахлу Водопроводчика, прекъсвайки всички:
— Чарли, шефът те вика.
— Кажи му след десет минути.
— Без мен, яде го подаграта.
Чарли се извърна бавно със стола и го обля с ледения душ на страха. Роко Сестеро, под чието пряко разпореждане попадаше Водопроводчика, го съжали.
