— Хич ме няма да поддържам благовъзпитан разговор, защото винаги съм нащрек, очаквам да ме прониже нов радиосигнал.
— Какво?
— Така се предпазвам от проказа.
— Зарежи това — каза той. — Хайде, ще те изпратя до вас.
— Не мога.
— Защо?
— Имам още едно излизане.
— Ще го уредя.
— О, съжалявам, господин Партана, но не ми е възможно да приема.
— В неделя и понеделник не си на работа, нали?
— Не съм.
— Може ли в неделя да вечеряме някъде заедно?
— О, трябва да измия косата си, интимните части на тялото и да дочета една книга.
— Книга?
— Да. От библиотеката, срокът й изтича.
— А в понеделник?
Тя внимателно следеше лицето му.
— В понеделник става, но само ако обядваме някъде в моя квартал.
— Къде с това?
— Челси.
— Къде?
— Живея на Двадесет и трета западна улица, 148.
— Чудесно. И на майната да си, няма страшно. — Той изведнъж се отпусна на стола, така че почти се изхлузи под масата. Миризливата свирка на Натал сега гонеше горните регистри, а двете момичета се пръскаха от смях.
— Как го правиш? — попита едната, хванала бедрото му, възбудена от близостта до човек с такова чувство за хумор.
— Зависи колко въздух поемам — отвърна скромно Натал. — Колкото повече въздух глътна, толкова по-шумно излиза.
Страстно желание мореше Чарли цели пет дена. Неговото общество и бизнес-среда му налагаха ролята на плашило, но това поведение и външност бяха по-скоро професионална необходимост. А у Чарли имаше една много нежна жилка, придобита от разказите по списанията, които четеше от най-ранна детска възраст. Все по-силно у него се утвърждаваше чувството на безпомощност пред красивите жени, защото подобно парите за Прици, красотата бе неговия Граал, според строгото й определение скътано дълбоко в сърцето му. Не си падаше по картините в музеите, или най-прекрасните примери за смелост и всеотдайност, или, да кажем, неизменния екстаз от голямата поезия — неговото безбрежно чувство за красота започваше и свършваше с красивата жена. Това го причисляваше към най-влюбчивите мъже в републиката, може би даже и на планетата. У други подобна черта би могла да се нарече романтичност или простодушие, но болезнената чувствителност на Чарли към великолепието беше бездънна; много, много отдавна, още от пубертета, благоговението пред женските прелести за него беше станало истинско естетическо изживяване, изпитвано от него многократно.
От мига, в който се раздели с Мардел, не можеше да мисли за друго, освен за красивата и изящна великанка, която не знаеше дори, че работи за Чарли. Кой знае колко пъти стоя под студения душ, когато се будеше посред нощ от умопомрачителните еротични картини измъчващи духа му; колко пъти излиза на терасата и в тъмнината, поемайки дълбоко дъх, кляка и прави лицеви опори. Най-после дойде денят, когато щеше да я види в плът и кръв; цяла грамада от плът, но изваяна като онези разкошни мраморни жени в средата на римските фонтани.
За този ден подбра дрехите си грижливо. Изплакна си устата с течност, която обещаваше да премахне лошия дъх, макар и да беше прочел в едно списание, че ако черният ти дроб не е наред, то от него се разнася зловоние. Чудеше се дали е възможно да намажат зъбите му с нещо бяло, така че да увеличи каратите на усмивката си, но беше твърде късно, не остана време за зъболекар. Опита една връзка, после друга, най-после, едва с третата успя да постигне лекотата на възела, която търсеше. На излизане обмисляше как да помоли за снимката й, без да се прави на мухльо.
Паркира колата и влезе в сградата, където живееше Мардел. Часът бе 12:45, понеделник. Тя му отвори, готова за тръгване; не го покани вътре. Колената му се огънаха. Никога не беше виждал такава исполинска красота. Бе облечена с поло, златисто на цвят, никакви бижута. Косата й се спускаше до раменете като блестящо златна перука тип Клеопатра, а цепнатините на златистите й очи му позволяваха да проникне чак до закачливата игривост, скрита дълбоко, дълбоко в тях; отпъди видението, тъй като искаше да почувствува с всяка фибра на тялото си смазващото физическо въздействие, което тя предизвикваше на дневна светлина, без грим и далече от казино „Латино“, оставила го без дъх и воля, неговата гаснеща воля, иначе призована да го възпира, за да не я сграбчи.
— Страхотна си!
— Хайде да вървим — тя тръгна да излиза и дръпна вратата след себе си.
Чарли я обхвана през кръста и погледът му се закова в нейния сякаш очните му нерви се бяха вледенили, като на полярния изследовател Скот в очакване на бялата смърт. Очите му останаха вцепенени и студенобляскави, но ръцете се плъзнаха но гърба й и здраво я притеглиха, както само Мохамед вероятно е придърпал планината към себе си в последните схватки на класическия двубой. Тя плавно се отпусна в ръцете му като плъзгащ се към кея ферибот. Той се повдигна на пръсти. Тя подви колене и се сниши с няколко сантиметра, но не преви гръб. Целувката им бе нежно тайнство. След няколко мига, макар и неохотно, се отделиха — Чарли по-неохотно от Мардел. Тя заключи вратата и излязоха навън.
