От известно време Анджело с тревога мислеше за отношенията между братята Прици. От няколко години нещата отиваха на зле. Винсънт не завиждаше на Едуардо за образованието. Разбираше, че имат нужда от доверен юрист, но не можеше да се примири, че парите на Прици, спечелени от улицата, бяха издигнали брат му сред властелините на света. Едуардо бе придобил мощ, с която се разпореждаше над хора, призвани да управляват. Парите на Прици разчистваха пътя му като снегорин. Винсънт знаеше, че това място по право бе негово, като първороден син и по-голям брат.
От другата страна, Едуардо едва прикриваше презрението си към Винсънт, когото смяташе за дръвник. За Едуардо Винсънт спадаше към най-долната категория хора — горила. Едуардо не се притесняваше, че семейството му идва от улицата; че до голяма степен (но двамата с баща му бяха изключение, според него) са си обикновени горили и бандити. Не виждаше причина да продължават с уличните операции, независимо от печалбите, които носеха. Той можеше убедително да се обоснове.
Анджело деликатно обърна внимание на Винсънт върху различията между него и брат му в оперативните методи на работа, но се постара Винсънт все пак да схване същността; обядваха в „Тучи“, където редовно се срещаха по три пъти на седмица, единствения италиански ресторант, който Винсънт не понасяше — заболяваше го стомаха и лягаше за около час, тъпчейки се с хапчета. За Винсънт всеки обед беше празник, заради zupa di pesce di Pozzuoli20. А Поп ядеше в „Тучи“ само макарони, вече шест години.
Да го вземат мътните, та това е неаполитанско заведение, казваше той на Чарли. Разбират от пица или нещо такова, но не ги бива дори и за sartu21. Водопроводчика и Фил Витимидзаре, двете магарета-телохранители, унищожаваха храната с бясна скорост, седнали на масата от другата страна на пътеката, а Анджело кротко разказваше на Винсънт как дон Корадо не е свикнал да дели властта с никого, още от мига, в който се заел с лотарията, три дена след пристигането си в новата родина, преди петдесет и четири години.
— Винсънт — казваше Анджело, — ти още си сравнително млад, и Господ да ме порази, ама дон Корадо също не е вечен, по Божията милост един ден ще поеме пътя, по който всеки минава рано или късно, и тогава ти, Винсънт, ще държиш в ръцете си нашата, сицилианската част от работата. Останалото е за колежанчета и юристи, не може без тях — каза Анджело. — Нека и те се изпотят, за да сложат в ръцете на Прици и другата половина от държавата.
— Едуардо щеше да е само един дрислив адвокат, ако не бяха парите от моите операции — „бруклинският“ английски в устата на Винсънт дрънчеше като каруца върху калдъръм. — От мен идват парите, с които върти игрите си. Мотае се из Белия дом, говори с разни сенатори и ги учи какво да правят. Всеки знае така, и как не, като го затрупвам с пари.
Анджело напразно хабеше думите си, Винсънт не искаше да проумее, че той и брат му са идеално съвпадащите половини от бъдеща Америка, че общите им усилия разчистват пътя за третото и четвъртото поколение Прици и техните съдружници, които заедно ще притежават над тридесет процента от страната. Вече бяха успели да се наложат като най-мощната групировка в националната икономика. Нямаха равностойни съперници в паричния оборот, не друг, а те отпускаха най-много кредити, създаваха най-много работни места, държаха в ръцете си най-разнообразни търговски предприятия, контролираха най-много финансови институции и промишлени сектори, оказваха давление върху изпълнителната и законодателната власт, полицията, както и щом се налагаше можеха да променят правителствено, законодателно или съдебно решение в по-голяма степен, отколкото всяка друга сила, въртяща се в орбитата на американската мечта, защото се ръководеха от просто правило: да инвестират и реинвестират милиардите необложени с данък суми, които те ежегодно печелеха от долните влечения на съгражданите си.
Не по-малко време Анджело отдели и на Едуардо, когато поръченията на дон Корадо го отведоха в неговото недостъпно обиталище от другата страна на моста, в самия център на богаташкия квартал. Едуардовият подход бе „държавнически“.
— Винсънт е хулиган и си мисли, че като смачка някому главата, проявява сила и власт. Бихме могли да изоставим уличните операции, а загубите, изразени в цифри, ще бъдат едва около 9.24 процента от нарастването на основния капитал през първата година, а след това ще спадне на по-малко от един процент, а след дванадесет години от мръсните пари няма да остане и спомен. Работата на Винсънт не ни е необходима, тя е истинско недоразумение и ни тегли надолу. Трябва да насочим усилията си към разширяване на операциите с партньорите, а да оставим мръсните далавери на Винсънт за негрите и испанците.
