Едуардо бе чудо с американския си нос, членовете на семейството изпитваха към него почти мистични чувства, дори благоговение. Беше на петдесет години. До себе си винаги имаше по една млада жена, неизменно наричана Бейби, задължително възпитаничка на Фокскрофт и Бенингтън, всичките бяха като излети от един калъп. И самият Едуардо беше като направен по поръчка. Беше така подстриган, че прическата му надали щеше да подхожда на друг. Зъбите, поръчани при най-добър майстор, говорът и, разбира се — носът.

Извън семейните съвети и сватбите в Бруклин неговата дикция (моделирана по фонограма от видеофилмите на Уилям Ф. Бъкли-Младши) беше несравнима, без еквивалент (или дори само нейно бледо подобие) в никоя от англоговорящите страни на света. Звуците, макар и произвеждани първоначално от друг, сега си бяха собственост на Едуардо.

Веднъж, когато имаха уговорена среща рано сутринта в жилището му, разположено терасовидно на четири нива — петдесет и осем етажа над Пето авеню, Ню Йорк, Анджело го завари в добре затопления апартамент, облечен в скъп вълнен, дълъг до глезена халат, обточен по краищата с кожа от черна лисица. Пушеше пура „Давидоф“, която, купена по цени на дребно, струваше 12.40 долара. Анджело, дълбоко разтревожен, че Чарли може да пострада, ако Джордж Ф. Мелън не бъде спрян навреме, повдигна въпроса за Уили и Джоуи, подминаван нехайно от Едуардо, защото така му диктуваше личният интерес.

— Позволи ми да ти кажа нещо, Анджело — обърна се той с неподражаемата си дикция. — След двадесет и пет години никой няма да знае, че сме били семейство емигранти. Времето изглажда всичко. Помисли за бароните-крадци от миналия век — Астор, Вандербилт, Рокфелер, Мелън и всички останали. Те са започнали с мошеничество. Погледни ирландците и евреите, които заселвали страната — до един мошеници. Произходът ни ще се забрави, а от имената няма да остане нищо италианско, ще имаме смесени бракове и делата ще ни изведат на челните места в престижните класации; ние ще бъдем първенците в това общество. И така ще бъде докато парите ни се множат, а ако нещата се развиват както досега — то значи завинаги. След двадесет и пет години парите ни ще престанат да миришат и защото ще имаме повече пари от всеки друг, ще получим повече уважение от всеки друг.

<p>Четиринадесета глава</p>

Мейроуз Прици, дъщерята на Винсънт, завърши образованието си в Манхатънвил пет месеца преди дон Корадо да направи Чарли заместник на баща й. Бе от онези жени в обкръжението им, които Чарли привличаше поради новото си положение, а не защото тайно му се бе възхищавала отдалеч. Дори и да имаше представа за съществуването му преди той да стане заместник на Боса и vindicatore (което тя подозираше, в края на краищата нали беше син на Анджело Партана), то за нея е бил просто един редови изпълнител.

Мейроуз беше възпитавана от монахини, така че разбираше както нисшата, така и висшата природа на властта. Навярно бе наследила нещо от дядо си, защото личеше неговият печат и тя му бе вярна ученичка. Беше жадна за власт и жаждата й бе по-неутолима, от тази на изпаднал в беда сред пустинята нещастник.

Осем години по-млада от Чарли и с името, което носеше — Прици, те нямаха много къде да се срещат, освен на сватби и погребения.

Щом завърши, дядото й прехвърли пет процента от ресторантския им бизнес (покривки, салфетки и др.), за да осигури всекидневните й разходи, и още петнадесет от бизнеса за вътрешно оформление в Ню Йорк, който напоследък набираше скорост, и то не само защото тя проявяваше интерес в тази област, а тъй като Прици притежаваха две големи фабрики за възстановяване на антични мебели в Северна Каролина и голяма компания за дамаски близо до Флоренция. В Ню Йорк, сред своите клиенти и познати, тя бе известна като Мери С. Прайс, племенница на индустриалеца и финансиста Едуард С. Прайс. Никой в Бруклин освен дядо й не знаеше нейното nome di battaglia22, дори баща й. Беше го узаконила след завършването на колежа чрез една от адвокатските фирми на чичо си Едуардо, но си остана тяхна малка тайна.

Имаше тънък усет за цветовете и знаеше цената на парите като дядо си, та след два месеца четене всяка вечер в градската библиотека на Ню Йорк и с две опитни в занаята жени — от Северна Каролина и Флоренция съответно, пристигнали в Ню Йорк заради нея, попивайки съветите на побеляла вече „царица“, спечелила някога Оскар за костюми в Холивуд, която Анджело бе открил някъде, тя започна да говори с учителките си като равна с равни, истинска професионалистка. След още време успя да купи едната и започна просто да се разпорежда с другата, оцелялата. Не след дълго, без всякакво съмнение, тя щеше да държи в ръцете си основния пакет акции на процъфтяващ бизнес в градове като Ню Йорк, Бевърли Хилс и Лондон, с малко помощ от приятелките си, естествено.

Перейти на страницу:

Похожие книги