— Моята помощничка от кантората в Маями ще ви придружи до Ню Йорк, госпожице ла Тур. Ще пътувате в първа класа, а вечерта ще вечеряме заедно в някой хубав ресторант и аз ще ви разкажа за работата на Чарли. Залогът е голям, отговорността също. Той беше принуден да постъпи така, госпожице ла Тур.
— Моля, наричайте ме Мардел.
— Госпожа Бостуик ще донесе билетите. Лимузината ще ви откара на летището. Кажете на камериера, щом бъдете готова, ще ви се обадя в апартамента в пет следобед и ще ви кажа кога ще се срещнем довечера.
— Вие сте много мил, господин Партана.
— О, не, Мардел! Моля ви се. Това не е никаква любезност. Говоря от името на Чарли.
— Как ще позная коя е госпожа Бостуик?
— Госпожа Бостуик ще носи два големи куфара, а после ще остави единия на паважа пред вратата на лимузината.
Госпожа Бостуик беше „мулето“, което пренасяше два пъти седмично чистата дрога до Ню Йорк, където се размесваше само шест пъти в лабораторията на Прици.
Чарли се регистрира под името Франк Аримината в „Хилтън“, където заедно с ключовете администраторът му подаде голям кафяв плик, подсилен със скоч по ръбовете. Чарли каза, че багажът му се е загубил по пътя и попита къде може да си купи дрехи и други малки неща. Човекът му предложи да отиде с такси до големия търговски център Хайланд Парк.
Отби се в едно кафене и закуси хубавичко. Не понасяше храната в самолетите. Не беше чул никой да се похвали, че са го нахранили прилично, по италиански, в самолет, та бил той и на Алиталия.
След като поръча закуската, отвори илика. Вътре имаше шофьорска книжка за щата Тексас, кредитна карта от „Мобил“, членска карта за Американска асоциация на автомобилистите, кредитна карта от „Америкън експрес“, всичките на името на Франк Аримината. Имаше златен пръстен с гравирани инициали — ФА, който веднага мушна на пръста си, а документите — в портфейла. После извади своите и ги напъха в кафявия плик, върху който написа адреса на баща си в Ню Йорк.
В пет и десет взе такси пред хотела и каза на шофьора да кара в Хайланд Парк. По пътя забеляза, че днешният Далас е утрешният Бруклин, същите ниски къщи, много простор и зеленина, само тук-там стърчеше по някоя по-висока сграда — точно като в Бенсънхърст. Хората, живеещи тук, бяха убедени, че това е най-прекрасното кътче на земята, просто защото си беше тяхното местенце. Липсваше му Бруклин — всеки, който разбира от хубаво, щеше да се съгласи, че това е райско кътче, не само защото живееше там.
Той се измъкна от таксито пред входа на Сенджър Харис — универсален магазин, влезе и започна да купува. С фалшивата кредитна карта си купи костюм, две ризи, бельо, чорапи, четка за зъби, прибори за бръснене, куфар и две еднакви огърлици от култивирани перли — за Мей и Мардел. Разсъждаваше за чудесата на прогреса: преди десетина години, ако пазаруваше както сега, трябваше да има дебела пачка банкноти у себе си. Прогресът служеше на хората.
Обиколи магазина, пи студен чай с лед, откри една книга, наречена „Техники на лъжата“, на чиято корица прочете, че двадесет и две седмици не е слизала от първите места на класацията за най-добри книги. Влезе да гледа кино, да се разхлади. Прибра се в хотела малко след три и легна да спи. Събуди се в четири и двадесет и се обади на Мардел. В Ню Йорк беше пет и двадесет.
— Мардел? Чарли е.
— Какво ли ще измислиш да ми кажеш, Чарли?
— Добре, да почнем с това, че те обичам.
— О, Чарли!
— В бележката ти писах защо не отидохме на крайбрежието.
— Говорих с баща ти в Маями. Преди двайсетина минути отново се чухме.
— Ще ти обадя всичко, Мардел.
— Твоята годеница се обади и сега това не ми излиза от главата.
— Успокой се, Мардел. Тя не ми е годеница. Какво да правя с жена, която ходи и разправя, че ми е годеница. Не съм сгоден, Мардел, и ако ти се обади пак, предай й, че съм казал така.
— Довечера ще вечеряме заедно.
— С кого?
— С баща ти.
— Работата ми тук ще ме върже до средата на ноември. След това веднага се връщам.
— Не зная какво друго да кажа.
— Нищо. Повтаряй си, че скоро ще сме заедно. Позволи ми, моля те, сам да оправя бъркотията.
— Трябва да свършвам, Чарли — чу се лек звук и телефонът замлъкна. В момента Чарли нямаше ясна преценка за ползата от разговора. Остана си на леглото и започна да изучава ръководството за лъжата, но скоро стигна до един параграф, където се казваше, че мъжете са по-кадърни лъжци от жените. Седна ядосан на кревата и запокити книгата в кошчето за боклук. Защо не казват, че се отнася само за тези, които лъжат! Всички ли лъжат? Трябва добре да се наблюдава.
Реши да включи телевизора и се отпусна на удобния фотьойл, втренчил поглед пред себе си. Синият екран го успокои, но главата му беше празна — особен вид пустота, американска, формирана цели двадесет и две телевизионни години. Но някъде в периферията на закърнелия му мозък все пак пълзеше тревога. Изключи звука, ярките, бързосменящи се цветове му действуваха успокоително. Рекламираха тоалетни чинии. Добре е направено, помисли си той.
