Поп влезе в болничната стая на Мардел и грейна в усмивка. Помещението беше просторно, светло, самостоятелно, с много цветя, повечето изпратени от Чарли и Поп, малко нещичко от Мейроуз и един букет от Фреди. Мардел, поотслабнала и разхубавена, седеше в голям фотьойл завита с одеяло, погледна към него и също грейна в усмивка.
— Господин Партана?
— Изглеждате много добре. А когато изглеждате добре, всичко наоколо засиява.
— Толкова сте мил. Ако съм добре, дължа го на вас.
— Болницата е добра. Знаех го и затова ви изпратих тук. Собствениците са мои приятели. — Той остави пакетче на леглото близо до нея. — Купих ви бисквитки, или предпочитахте бонбонки?
— А не, бисквитки.
Той седна на стола срещу нея.
— Много хубаво мирише в стаята ви.
— Тая грамада цветя в ъгъла е от Чарли.
— Ако имаше как, щеше сам да откъсне всяко цвете.
— А виждате ли тези нищо и никакви гладиоли? От годеницата на Чарли са. Мразя гладиолите.
— Не знаех, че има годеница.
— Моля ви, недейте и вие сега.
— Сигурно ги е поръчала по телефона. Нали знаете „изпратете цветя там и там, за двадесет долара“, те изпращат точно за толкова.
— Ами, двадесет!
— Може и за десет.
— Не повече от два.
— Важно е вниманието.
— Това казвам и аз. Тя наистина ли му е годеница, господин Партана?
— Те израснаха заедно, в една и съща среда.
— Не отговорихте на въпроса ми.
— Не мисля, че са сгодени.
— Да не би да е годеж, уговорен от семействата?
— Обстоятелствата променят нещата.
— Как?
— Ами например, появявате се вие. Заемате голямо място в живота на Чарли.
Мардел извърна лице.
— Животът, който ни се дава, е толкова кратък — каза Поп. — Ако се мотаем и не знаем какво искаме или как да си го вземем, времето не чака. То си отминава и ни задминава, нали?
— Как изглежда тя?
— Добра жена е. Красива и опасна съперничка, познавам я от бебе. Работя с баща й и дядо й.
— А аз съм пришълец.
— Какво значение? Моето мнение не е важно. Искам на Чарли да му е хубаво. Бащата и дядото не знаят за вас. И от Чарли много не зависи. Решавайте вие с Мейроуз. Която го иска повече, тя ще го има.
— До това ли се свеждат нещата? — каза тя, като се взираше в далечината през прозореца. — Не, не мисля, че е така. За Чарли няма значение какво искаме ние. Той решава. Каквото и да си говорим, Чарли има думата.
— Слушайте, вие сте прекрасна млада жена. Както и да се извъртат нещата, а Бог ми е свидетел, че никак не ми е ясно какво ще стане, със сигурност обаче няма да дойде краят на света. Стискаш зъби и тръгваш отново. Времето минава и после се оказва, че не било чак толкоз важно.
— Зад гърба й стоят дядото и баща й. А какво имам аз?
— Тъй е. Чарли се познава с Мейроуз откак се помни. Но има нещо много важно, което работи в твоя полза — той те обича.
— А обича ли Мейроуз?
— Разбира се, там е работата.
— Той кога се връща?
— Другата сряда. Дотогава ще си излязла от тук.
— Не зная какво да правя.
— Чакай. Нищо повече. До края на другата седмица всичко само ще си дойде на място.
Дванадесет минути преди дванадесет часа Мейроуз вече бе слязла от самолета и Чарли гледаше как тя се приближава към него. Облечена бе с червен вълнен костюм, дълъг до коленете и плътно прилепнал по тялото, черна яка и черни маншети от лисица. На краката — италиански ботушки, с остри дълги носове като спирали на морски охлюв, с високи тънки токчета. Чарли не беше я виждал по-неотразима. Широко усмихната, тя изтича към него и метна ръце на шията му.
— Ей, Чарли, ще трябва да наваксваме.
— При леля си ли ще останеш?
— Там ще спя, а иначе оставам при теб.
— По-шик дама не е стъпвала на това летище.
В колата те се държаха за ръце — само толкова, защото шофьорът се оказа стар познайник на Винсънт и забъбри оживено:
— Как е баща ви, госпожице Прици?
— Чудесно.
— Предайте му най-хубави пожелания от мен. От Гас Фантосо. Отдавна беше.
— Ще се зарадва.
— Говоря ви за четиридесет и шеста-седма, веднага след войната.
— Непременно ще му предам.
— Няма начин да не се сети.
И така продължи цели четири мили. Чарли каза:
— Гас, спри до магазина на оня ъгъл.
Гас спря.
— Ела с мен — нареди Чарли.
Влязоха. Гас беше в края на петдесетте, с шкембе, може би шест години по-възрастен от Винсънт. Чарли го заля с ледения душ на страха и чак тогава проговори:
— Тя е моя fidanzata32. Не съм я виждал три седмици. За пръв път сме заедно от три седмици, а не мога дума да кажа от теб. Сещаш ли се к’во искам?
— Разбира се, Чарли. Ясно.
— Сега се връщаме в колата. И ти вдигаш преградното стъкло. Capeesh33?
— Разбира се. Ясно ми е. Напълно, Чарли.
Гас придържаше вратата на колата отворена, докато Чарли се настани. След това обиколи и зае шофьорското място. Запали мотора и натисна копчето, за да вдигне стъклото, отделящо предната от задната част на колата. Продължиха пътя към града.
— Вълшебните думички ли каза? — попита Мейроуз.
